Преди шефът им да успее да каже нещо, Джо го изпревари:
— Не го отупахме така, както ни се искаше.
— Защо? — кисело попита Уекслър.
— Много е хитър. Скри се във фоайето на сградата, докато отпред не спря празно такси. Трябваше да избутаме таксито от пътя и да му се нахвърлим на улицата. Опита се да се бие и преди да можем да го размажем, дойдоха ченгетата. Трябваше да се измъкнем.
— Значи сте избягали от ченгетата?
— Да, сър.
— Къде?
— Близо до Блийкър и Десета.
— Колко зле е наранен?
Джо сви рамене.
— Не толкова, колкото искахме. Все още можеше да ходи.
— Ченгетата арестуваха ли го?
Джо отново сви рамене.
— Майната му, ако знам.
Уекслър ги освободи с махане на ръка.
— Вървете. Аз ще се оправям със случая.
Еди понечи да се отдалечи, но Джо не помръдна.
— Господин Уекслър — попита той, — можете ли да ни кажете къде да го открием?
Уекслър вдигна очи.
— Не. Махай се.
После взе безжичния телефон от бара и набра номера на Патрик Кели.
Отговори му енергичният глас на заместник-инспектора.
— Кели слуша.
— Тук е Уекслър.
— Да. Какво мога да направя за теб?
— Имам проблем с онзи човек, за когото ми съобщи Маккой.
— Аз казах на Маккой да те предупреди.
— Предупреди ме. Човекът се казва Девлин. Оказа се по-жилав, отколкото очаквахме.
— Ти беше предупреден.
— Я пак ми го повтори.
— Понякога не съм сигурен, че чуваш какво ти говорят, момчето ми.
— Без нравоучения, моля. Човекът се казва Девлин. Възможно е тази сутрин да са го арестували в шести участък. В такъв случай искам ти да се заемеш със случая.
— Възможно ли?
— Да. Не съм сигурен. Може и да се е измъкнал.
— Ще проверя.
— Ако още е на свобода, някой трябва да се погрижи за този човек. Трябва да науча за Девлин всичко, което мога, и се нуждая от съвета и помощта ти, за да се избавя от него. Оказа се адски досаден.
— Нима?
— Да. Ако просто иска да отмъсти за брат си, няма проблем. Съвсем друго е обаче, ако работи за някого, за да провали бизнеса ни.
— Какво те кара да мислиш така?
— Справя се с онези твои братя Маккой. Предизвиква ченгето, което са повикали. Идва в бара ми, осакатява портиера ми и успява да избяга от Джо и Еди. Струва ми се, че тук става нещо, което е много по-голям проблем, отколкото би трябвало.
— Навярно.
— Да. Навярно. Но в едно нещо няма никакво съмнение — моите проблеми са и твои. Тук е заложено прекалено много, за да допуснем това да продължи.
— Добре, съгласен съм. Ще се погрижа.
— Моля те, дръж ме в течение. Дочуване.
Уекслър изключи телефона и се загледа в празното пространство. Погледът му се рееше там, където седеше Сюзън. Очите му се присвиха, докато обмисляше нещо, което да разсее отново надигащата се в него тъмна ярост.
26.
Болката измъкна Девлин от тревожния му сън. Разумът му казваше да остане в леглото и да не ходи никъде. Но пулсиращата му глава и болезненото тяло го караха да стане и да направи нещо по въпроса.
Той бавно смъкна крака на пода и провери пораженията. Кокалчетата на лявата му ръка бяха подути. В подобно състояние бяха и кокалчета на дясната му ръка. На левия му лакът и на левия му хълбок се оформяха грозни синини. Дясното му коляно бе сковано от блокирането на ритника на портиера. Болеше го навсякъде, където тялото му се беше блъснало в колата. Знаеше, че през следващите няколко дни ще се появят болки и на други места.
Влезе в банята и извади от аптечката на Дарил шишенце нуприн. Изсипа четири капсули от по 1000 милиграма и отиде в кухнята. Дозата бе много по-голяма, отколкото пишеше в указанията, но въпреки това нямаше да е достатъчна.
В кухнята той отвори хладилника и извади бутилка сода, с която прокара болкоуспокоителните и угаси жаждата си.
Видя, че на един от столовете виси окървавеното му сако и си спомни, че трябва да пусне дрехите си на сушилня.
Откри малката пералня в килера до кухнята и превключи на сушене, като нагласи брояча на един час.
Спеше му се до смърт, но имаше прекалено много работа. Погледна дигиталния часовник на микровълновата печка на Дарил. Беше 14:56 ч. Сънят трябваше да почака.