— Сам, Девлин е.
— Добре ли си?
— Да.
— Опитвах се да се свържа с теб и по номера, който ми даде, и по пейджъра. Успях само да оставя съобщение на телефонния секретар.
— Чух го. Забравих да взема пейджъра ти.
— По дяволите. Тревожих се. Прецаках работата. Макар и без да искам, но я прецаках.
— Как така?
— Някой от списъка ми е знаел, че идваш.
— Точно така.
— Съжалявам. Адски шибано съвпадение.
— Какво искаш да кажеш? Мислех си, че са братята Маккой.
— Не. Според мен информацията е дошла от по-високо място.
— От кого?
— От Патрик Кели.
— Кой е този, твоят човек в „Синовете на Ирландия“ ли?
— Да. Помня го като арогантно копеле, но когато го попитах какво прави в управлението, очаквах да чуя големи работи. Вместо това той се измъкна. Не ми отговори нищо конкретно.
— И какво?
— Това ме накара да се зачудя с какво, по дяволите, се занимава. Позвъних на неколцина познати в първи полицейски участък.
— И?
— Научих, че освен всичко останало, шибаното ирландско копеле отговаря за екипите, които се занимават със среднощните барове.
— Детективите, които би трябвало да ги затварят ли?
— Да.
— И този тип Кели отговаря за тях?
— Между другото.
— Значи са оставили лисицата да пази курника.
— Така изглежда. Кой, по дяволите, би вложил пари в добър среднощен бар, ако не е свързан с ченгетата?
— В противен случай рискува много.
— Точно така. А с теб какво става? Успял ли е да предупреди на онези места, че ще ходиш там?
— Да. В последния бар от твоя списък. Влязох вътре и не видях никакви мускули. Когато излязох обаче, ме чакаха.
— Не си застрелял никого, нали?
— Не си носех пистолета. Не бих могъл да вляза на онези места въоръжен.
— Да, прав си. Добре ли си?
— Успях да се измъкна без прекалено много поражения. Та значи този тип Кели осигурява защита на някои от среднощните барове? Как смяташ, че го прави?
— Предполагам, че просто насочва детективите другаде. Кара ги да се концентрират върху етническите клубове и бандитските сборища. Освен онези, които закриля, има много други заведения, към които да отклони усилията. Да речем, че някой разбере за някое от тези места. Ще трябва да докладва на Кели. Той ги предупреждава и те затварят, докато отмине бурята, после всичко си продължава както преди.
— Да.
— Кой знае, Кели навярно притежава няколко такива бара. Казваш, че си открил заведение, управлявано от ирландци? Кели вероятно има свои хора сред шибаните „Синове на Ирландия“, които се занимават с баровете. Онова ченге Донован, на което се натъкна ти. Отрепки като него.
— А как се вместват в картинката братята Маккой?
— Кой знае? Кели трябва да има хора и извън полицията. Проклетата малка ирландска мафия се ръководи от заместник-инспектор.
— Все същата история, Сам. Типове с пари и власт, които си мислят, че могат да правят каквото си искат.
— Като например да пребият до смърт брат ти.
— Да.
— Откри ли какво му се е случило?
— Не точно. Попаднал е в някаква разправия и горилите са го изхвърлили. Може би онези братя Маккой са го обрали и са го оставили без пари, с които да плати сметката. Навярно е побеснял и е налетял на бой. Ако го е направил срещу типовете, които ме преследваха, направо е късметлия, че още е жив.
— По дяволите. Какво ще правиш? Не можеш да тръгнеш срещу тях.
— Нима? Само гледай.
— Ти си луд.
— Слушай сега какво искам да направиш. До девет часа утре сутрин искам да събереш колкото можеш повече информация за Кели. Дата на раждане, домашен адрес, регистрационен номер на колата му, номер на социалната му осигуровка, на банковата му сметка, изобщо всичко, каквото успееш да откриеш.
— О, я стига. Да не си мислиш, че ще можеш да намериш улики срещу него? И защо?
— Защото си струва. Ще го направиш ли?
— Вече ставам прекалено стар за такива работи.
— Направи каквото можеш. Къде да се свържа с теб към осем и половина утре сутрин?
— Ще бъда тук.
— Ясно.
— Добре.
— Хей, Сам?
— Какво?
— Докато не ти кажа, недей да говориш с никой друг, не се доверявай на никого.