Сюзън продължаваше да мълчи.
— Мислиш си, че онези жалки шест хиляди долара, която си спестила, могат да ти помогнат?
Въпросът болезнено прониза мозъка й. Откъде знае? Сякаш четеше мислите й.
— Зная за малката ти банкова сметка в „Ървинг тръст“ и за сейфа ти в „Кемикъл банк“. Мога да ти взема всичко само за минути. Мога така да уредя нещата, че да ти трябват години, за да стигнеш до парите си, ако изобщо успееш. Зная какво правиш, къде ходиш, с кого разговаряш.
Той приближи лицето си на сантиметри от нейното. Можеше да усети неприятния му дъх.
— Зная къде живее майка ти, зная за бедната ти монголоидна сестричка, зная за другата ти сестра, която живее с тъпия си съпруг в Розлин на Лонг Айлънд. Зная за живота ти повече от самата теб.
Сюзън се олюляваше. Ръцете й затрепериха от страха и омразата, която я изгаряше.
Уекслър се изправи, пусна брадичката й и отстъпи назад.
— Аз те притежавам и в момента, в който се уморя от теб, ще те изхвърля обратно на боклука. Така че недей да ми досаждаш с детинското си цупене. Бъди готова довечера в обичайното време. И се помъчи да свикнеш, да ти харесва. Предпочитам да виждам около себе си весели хора.
Той се обърна и я остави да седи на леглото. Тя просто падна назад, сви крака към гърдите си и остана в тази поза в продължение на часове, потъвайки по-скоро в мъглива умора, отколкото в сън. Но в шест часа вече беше будна и гледаше втренчено телефона с някаква изтощена напрегнатост. Инстинктивно разбираше, че поведението на Уекслър е свързано с тайнствения господин Смит. Бе го разярил с нещо и Уекслър го беше нарочил за своя жертва. Сюзън разбираше, че никого не е мразила толкова силно, колкото Робърт Уекслър. Той представляваше заплаха за живота й, за семейството й, за Сиси, за всичко. Но не знаеше как да го спре.
В шест и пет телефонът иззвъня и я сепна. Успя да вдигне слушалката едва при третото иззвъняване.
— Ало?
Разнесе се женски глас.
— Ало, Сюзън ли е?
— Да? — Гласът й бе непознат. — Кой се обажда?
— Не съм сигурна дали си спомняте за мен. Казвам се Марджи. Запознахме се в среднощния клуб, в който работите. Бях с много красив, висок, тъмнокос мъж. Сигурно не си спомняте името му. Тогава се запознахте и с него.
— Не, действително не…
— Зная, че е странно да ви се обаждам в шест часа така ненадейно, но наистина искам да разговарям с вас.
Въпреки помътненото си съзнание, Сюзън започваше да проумява значението на думите й.
— А, да — каза тя. — Спомних си. И аз искам да разговарям с вас.
— Добре. Заета ли сте сега? Навярно бихме могли да пийнем по нещо.
— Чудесно — отвърна Сюзън, — кога и къде?
— Да речем след около час. Знаете ли ресторанта „Мълхоланд драйв“?
— На пресечката на Шейсет и трета и Трета улица ли?
— Да. Точно там.
— Добре. Ще се срещнем в седем.
— Отлично.
Сюзън затвори телефона. В другия край Дарил погледна към Девлин.
— Като че ли разбра.
— Добре. Благодаря ти.
— А сега какво?
— Ще трябва да се срещнеш с нея.
— Защо?
— Не трябва да я виждат с мен, докато не се уверя, че е безопасно.
— Ами аз?
— Ти ще си просто нейна приятелка, с която се среща, за да пийнете нещо. Ако я следят или има какъвто и да е друг проблем, тръгваш си и всичко свършва.
Няколко секунди Дарил мълчаливо гледа към Девлин.
— Предполагам, че ще предпочета това, отколкото да си остана вкъщи и да гледам новините.
28.
Веднага щом Дарил се съгласи да отиде на срещата, Девлин вдигна слушалката и започна да урежда необходимите приготовления.
После трябваше да се погрижи за повредените си дрехи. Трябваха му нови панталони и сако. От сега нататък нямаше да ходи никъде без изработения си по специална поръчка „Каспиън“.
— Кой е най-близкия универсален магазин, „Блумингдейл“ ли? — попита я той.
— Да, но аз не мога да го понасям.
— Не е нужно да влизаш. Просто ме почакай навън.
— И какво да правя?
Девлин й подаде кобура с 45-милиметровия си пистолет.
— Подръж това, докато се върна.
— Какво да го правя? Господи, та той тежи цял тон.