— Прибери го в пазарска чанта.
Дарил намери малка чанта от „Грейсиз маркет“ и двамата излязоха. Тръгнаха по Трето авеню. С късите си, изпомачкани панталони той приличаше на скитник.
Девлин я остави да го чака пред „Блумингдейл“ и двайсет минути по-късно излезе от магазина с жълто-кафяви спортни панталони и неподплатено леко памучно спортно сако.
Дарил го погледна и каза:
— Ти си един от онези хора, на които всичко им стои добре.
— Стига да е достатъчно дълго.
— Подгънати ли са вече панталоните ти?
— Нямаше нужда. Бяха ми точно.
— А сега какво?
Девлин леко я хвана за лакътя и я поведе по обратния път.
— Ще ти обясня в движение.
И той подробно й разказа плана си. Приближиха се до седан, паркиран успоредно на друг автомобил на Шейсет и първа улица и Трето авеню. На страничния прозорец имаше малък знак с надпис „Господин Д“.
Девлин спря и каза:
— Тук ще се разделим. Дай ми пазарската чанта.
Дарил му я подаде.
— Ще те следвам с тази кола. Не се тревожи, няма да ти се случи нищо.
— Кажи ми пак как изглежда онази жена.
— Горе-долу сте еднакви на ръст, има тъмна коса и се казва Сюзън.
— Хубава ли е фигурата й?
— Да.
— Привлекателна?
— Да.
— Сигурен ли си, че не искаш ти да се срещнеш с нея?
— Сигурен съм. Повтори й каквото ти казах и се помъчи да я накараш да дойде в „Мариот“. Ще се видим там. Ако не дойда при вас на бара до петнайсет минути, след като пристигнете, направо се махайте от там. Не се притеснявай. Ще ви прикривам, докато излизате.
Дарил кимна и тръгна по Трето авеню. Девлин влезе в седана и попита шофьора за името му. Той се обърна и отвърна:
— Майк Трей, сър.
Беше чернокож, около двайсет и пет годишен, облечен в син блейзер, сиви панталони и вратовръзка на червени райета. Девлин остана с впечатлението, че е умно момче.
— Работил ли си някога за „Пасифик Рим“?
— Не, сър.
— Е, може да ти се стори малко необичайно. Просто прави каквото ти кажа.
— Да, сър.
Девлин си съблече сакото и закопча кобура си, без да откъсва поглед от улицата.
— Карай още няколко пресечки нататък и виж дали можеш да паркираш срещу „Мълхоланд драйв“.
— Няма проблем.
Шофьорът опитно се вмъкна сред уличното движение, пресече трите платна до отсрещната страна на булеварда и паркира до противопожарен кран.
— Добре, сега просто загаси двигателя и си почивай — каза му Девлин.
— Няма проблем.
В продължение на пет минути Девлин внимателно наблюдава улицата. Забеляза Сюзън в мига, в който приближи до ъгъла откъм западната страна на Трето авеню. Видя я да влиза в ресторанта и съсредоточено огледа улицата, за да провери дали я следят. Не откри никого.
Сюзън влезе в заведението и бързо се огледа. После се насочи към бара. Спря и огледа седналите.
Единствената жена тук бе Дарил. Тя се изправи от стола си и пристъпи към нея. Сюзън направи същото.
Беше облечена в сини панталони и бяла копринена блуза. Тъмната й коса падаше свободно. Отдалече изглеждаше много красива. Но щом се приближи, Дарил забеляза, че чертите на лицето й са изкривени от напрежение.
— Аз съм Дарил Оустън, а вие трябва да сте Сюзън — протегна ръка Дарил.
Сюзън стисна дланта й.
— Да. Моля ви, кажете ми какво става?
— Ами, ще се опитам. Защо не пийнете нещо, докато ви обясня каквото мога?
Сюзън жадуваше за първата си за деня доза алкохол и си поръча „Блъди Мери“. Преди да пристигне коктейлът й, тя попита:
— Правилно ли съм разбрала, че ми се обадихте от името на мъжа, с когото се видяхме снощи?
— Да. Той реши, че е по-добре да ви се обадя аз.
— Прав е. Мисля, че телефонът ми се подслушва.
— Очевидно знае какво да прави в такива ситуации.
— В какви ситуации?
— Ами, предполагам, че ще трябва да ви обясня всичко.
— Кой е той? А вие?
— Това ще ви обясни той. Аз съм просто негова приятелка.
— Защо не дойде лично?
— Искаше да се увери, че не ви следят.
Поръчката на Сюзън пристигна и тя отпи голяма глътка, наслаждавайки се на доматения сок и водката.
— Ще се срещнем с него на друго място — продължи Дарил.
— Не съм в настроение за игрички.