За едно завъртане, което траеше десет минути, Девлин се убеди, че никой не ги следи. Слезе по стълбището и седна на бара до Сюзън.
Тя се обърна и той протегна ръка.
— Аз съм Джак Девлин.
Сюзън го погледна и стисна дланта му. Видя натъртванията по лицето и ръцете му и рече:
— Изглежда сте се натъкнали на хората на Уекслър.
— Да.
— Изненадана съм, че още можете да ходите.
— Имах късмет.
— Така е. Е, за какво е всичко това? Разбирам, че имате някакъв проблем с Робърт Уекслър.
— Права сте. Но ако не възразявате, предпочитам да не го обсъждаме тук. Резервирал съм горе апартамент. Мисля, че там ще е по-спокойно и удобно.
— Вижте, може би това, че пратихте приятелката си и целият този въртелив начин да се срещнем наистина е бил необходим, но няма да вляза с вас в никаква хотелска стая. Ако искате да разговаряте с мен, най-добре да го направите тук.
Девлин я видя, че пресуши чашата си и махна за нова. Пиеше чиста водка с лед.
— Добре. Сега ще ви обясня — рече той.
После й разказа как оставил брат си в „О’Калахън“. Разказа й за братята Маккой, които бяха отвели Джордж в среднощен бар. Описа й Джордж и я попита дали го е виждала в „Звездна светлина“.
— Да — потвърди тя.
— Знаете ли какво се е случило с него? — попита той.
— Не съвсем. Видях го в бара няколко нощи, преди да се появите вие. Джо и Еди го придружиха навън.
— Защо?
— Струва ми се, че типовете, с които дойде, си тръгнаха и го оставиха да плаща сметката. Очевидно се е опитал да плати с кредитна карта. Ние не приемаме кредитни карти. Предполагам, че всичко това го е раздразнило и е вдигнал врява. Уекслър повика горилите и те го изведоха.
— Брат ми лежи в болница пребит почти до смърт и с толкова тежка фрактура на черепа, че е трябвало да го оперират. Да не би да се опитвате да ми кажете, че са го направили, защото не приемате кредитни карти?
За миг Сюзън не отвърна. После затвори очи и тихо каза:
— Онези двамата са зверове.
— Защо им е да го правят?
Сюзън се обърна и го погледна.
— Защо ли? Защо? Защото тъкмо това правят. Брат ви сигурно се е опитал да се съпротивлява, тъй че те са го извели някъде и са го пребили, защото им харесва да го правят и защото знаят, че могат да се измъкнат безнаказано. Ето защо.
Известно време всички мълчаха. Девлин гледаше право пред себе си с такъв ужасен вид, че Дарил се страхуваше да проговори.
Сюзън допи чашата си.
— Какво искате от мен? — най-после попита тя.
— Искам да ми помогнете.
— За какво?
— Да се погрижим Уекслър и хората му никога повече да не направят подобно нещо с когото и да било.
— И как според вас трябва да го направя?
— Първо, като ми разкажете всичко, което знаете за Уекслър.
— И каква полза?
— Ще видите.
— Вижте, господин Девлин, може да мразя Уекслър и хората му даже повече от вас, но си нямате и представа в какво се забърквате.
— Затова ми трябва вашата помощ.
— Няма да стане, даже да се опитам да ви помогна. Кой сте вие? Какво можете да им направите? Ако ви помогна, рискувам повече, отколкото можете да си представите.
— Какво рискувате?
— Работата си, апартамента си, спестяванията си, личната си безопасност. И много други неща.
— Уекслър ли ви осигурява всичко това?
— Да.
— А какво получава в замяна?
— Мен.
— Не се опитвам да ви заплашвам или да ви принуждавам, Сюзън — тихо й каза Девлин. — Моля ви, повярвайте ми. Но още сега мога да ви кажа, че това е краят на Уекслър. Когато свърша работата си, той няма да може да ви даде нито работа, нито нещо друго. Няма да може и да вземе нищо от вас. Давам ви възможност да се измъкнете, докато все още можете.
— Сериозно ли говорите? Смятате, че сте в състояние да се изправите срещу Уекслър?
— Да.
— И защо трябва да ви вярвам?
Девлин се обърна към Сюзън и спокойно попита:
— Какви възможности имате, ако не ми повярвате?
Тя отпи от студената си водка и се опита да подреди в главата си всичко, което ставаше. Погледна часовника си. Имаше малко повече от час преди Уекслър да пристигне в апартамента й. Ако не направеше нещо, щеше да остане под неговата власт.