Като се оставеше смрадта, той обичаше да рови в боклуците.
Преди детективът да се върне в офиса си, Девлин, Сюзън и Дарил влязоха в разкошния апартамент в „Мариот“. Имаше две спални, отделени от голяма, скъпо мебелирана стая с диван, масичка за кафе пред него, кръгла маса с четири стола, мокър бар, телевизор и две кресла.
В спалните имаше свежи цветя, фруктиера с плодове върху масата, кофичка с лед и безалкохолни в мокрия бар. Но нямаше алкохол.
Сюзън бързо разгледа апартамента и заяви:
— Нуждая се от алкохол и цигари. Може би съм извършила изключително глупава постъпка и не съм в настроение да седя трезва.
Девлин седна на дивана.
— Можете да си поръчате каквото ви трябва.
— Чудесно.
Сюзън незабавно вдигна телефона на бара и набра необходимия номер.
— Искам да пратите в стая трийсет и четири седемнайсет кутия цигари „Парламент“, бутилка водка „Абсолют“ и бутилка „Гран Марние“ — каза тя. После замълча. — Да, пратете малко сода. Не, не искам ордьоври и храна. — Жената затвори слушалката, обърна се към Девлин и рече: — Надявам се, не очаквате да престана да пия още тази вечер?
— Не, не очаквам. Просто си помислих, че е най-добре сама да вземете решението.
— Добре. А сега какво?
— Кажете ми какво ви трябва от апартамента ви.
— Имате трийсетина минути преди да дойде Уекслър.
— И?
— И се съмнявам, че ви се иска да се засечете, това е всичко.
Девлин се наведе напред и й каза:
— Смятате, че ми пука дали ще се засека с онзи гаден плъх?
— Може да е ужасно неприятен.
— Аз също. Не се тревожете вече за него. Дайте ми ключовете си и ми кажете от какво имате нужда.
Тя му подаде ключовете. Обясни какви дрехи иска, къде крие бижутата си и къде се намира малката огнеупорна кутия, в която държеше важните документи.
— Докато ме няма, бих искал да напишете всичко, което знаете за Уекслър — рече Девлин. — Къде живее. Телефонният му номер. Регистрационният номер на колата му, ако го знаете. Адресите на сградите или имотите, които притежава. Имената на адвокатите му. Всичко, което ви дойде наум.
— Не зная много.
— Ще се изненадате за колко много неща ще се сетите, щом седнете да пишете. Не се напрягайте, просто пишете каквото ви хрумне.
През цялото време Дарил тихо седеше на дивана. Девлин тръгна към вратата. Тя се изправи заедно с него.
Двамата застанаха до вратата и Дарил попита:
— Колко време искаш да остана тук с нея?
— Колкото можеш. Ако остане тук сама и започне да премисля нещата, ще избяга. В момента това е възможно най-лошото, което може да се случи. Просто се опитай да й правиш компания и да я успокояваш.
— Добре, щом смяташ, че е необходимо. Кога ще се върнеш?
— Да речем след два часа.
— А после?
— Още не съм сигурен.
— Ще останеш ли тук, след като се върнеш? Не че не би искал да прекараш нощта заедно с нея.
— Хей…
— Ще е истинско изпитание да прекарам вечерта с нея, след като пресуши още няколко чаши водка.
— Хайде, Дарил.
— Добре, добре. Ще остана, но наистина е така. Не съм свикнала да дундуркам зрели жени.
— Разбирам те. Само за тази вечер. Тя е най-важната.
Дарил сви рамене.
— Върви да си гледаш работата.
Девлин стигна до апартамента на Сюзън с взетия под наем автомобил.
Когато влезе в жилището й, той сериозно се замисли дали да не изчака Уекслър, но защо?
Можеше да го пребие. При това по абсолютно същия начин, по който бяха пребили брат му. Представи си сцената и се почувства смешен. Не трябваше да прави нищо извън плана си. А и проблемът вече не бе само до Уекслър. Очевидно го беше предупредил заместник-инспекторът, с когото бе разговарял Зитър. Трябваше да се справи и с него. Изчезването на Сюзън щеше да е достатъчно като първи удар срещу Уекслър. Щом откриеше, че я няма, играта щеше да загрубее, а Девлин още не беше готов.
След десет минути събра всичко, за което беше дошъл. Той опакова вещите на Сюзън в куфар, свали го в седана, в който го чакаше Майк, и му каза да го отнесе в стая 3417 в „Мариот“.
Девлин погледна часовника си. До срещата му с Дайсаку Одзава оставаха само десет минути.