30.
Одзава ръководеше частно училище по бойни изкуства. За него знаеха съвсем малко хора и нямаше свободен прием. Именно това бяха ресурсите, които можеше да осигури „Пасифик Рим“. Девлин се радваше, че проблемът му някак си е съвпаднал с интересите на Уилям Чоу. Или навярно, помисли си той, разказът на шефа му за представителите на „Икеда“ в публичния дом на Уекслър просто представляваше начин да му помогне. Не би направил такова нещо покрай главата на Чоу. Но всъщност нямаше значение. Ресурсите на „Пасифик Рим“ щяха да са му от огромна полза.
Залата се намираше в малка четириетажна сграда, в която имаше склад и жилищни апартаменти. Целият блок принадлежеше на Одзава. На първия етаж имаше гараж за няколко автомобила. До вратата на гаража имаше по-малка, облицована с метал врата. Ниското стълбище зад нея водеше към офиса на Одзава и към апартаментите. До вратата се виждаше само един звънец без име. Девлин го натисна и изчака автоматичното отключване на вратата. Вместо това я отвори възрастна японка, която някак си успя в същото време и да се поклони. Тя протегна ръка и се представи като госпожа Одзава. Беше дребна дори за японка, но имаше прекрасна усмивка и приветливо излъчване. Госпожа Одзава носеше спретнат сив костюм и семпъл перлен наниз. Дрехите й бяха подходящи за бизнес в някой офис в центъра, макар че минаваше девет часа и сградата се намираше в деловата част на града.
Девлин я последва по стълбището и двамата влязоха през втора врата. Жената тихо го поведе по тесния коридор към офиса на Одзава. Тя леко се поклони и му даде знак да влезе. Одзава седеше зад голямо бюро със солидна сива плоча, подпряна върху две яркочервени стоманени стойки, кръстосани под формата на голямо, червено X.
Японецът се изправи и се ръкува с Девлин. Изглеждаше точно като човек, който би трябвало да седи зад бюро, направено от стомана и камък.
Девлин стисна ръката му и почувства огромната му сила. Одзава бе нисък и набит, но не дебел, и му заприлича на малък бик.
Девлин прецени, че Одзава трябва да е в края на петдесетте си години. Имаше широко лице, излъчващо сурова красота. Прошарената му коса беше по-дълга, отколкото човек можеше да очаква за възрастта му. Носеше черни панталони и късо кимоно от черна коприна.
Той даде знак на Девлин да седне и без предисловие му каза:
— Разговарях с господин Чоу. Той ми обясни какво ви трябва. Имам един младеж, който според мен е точно за вас. Истински боец. Изключителен. Учил е иайдо при мен и айкидо, карате и джудо при други учители. Освен това добре владее джиу-джицу.
— Звучи страхотно.
— Да. Да. Малко маниакално, а? Но наистина е страхотен.
— Може ли да борави с оръжие?
— Само със сабя.
— Иайдо?
— Хай. Ние смятаме, че сабята е източник на борбата. Може и да знае нещо за огнестрелното оръжие, но мисля, че никога не би се докоснал до него. Чоу-сан каза да няма никакви пистолети.
— Не и от наша страна. Но не мога да гарантирам, че някои от хората, с които ще си имаме работа, няма да носят огнестрелно оръжие.
— Разбирам. Добре. Сега ще ви запозная с господин Пони.
Одзава го поведе нагоре по стълбите към третия етаж, където се намираше залата за тренировки. Тя заемаше целия етаж на тесния жилищен блок. Голият дървен под бе полиран до лек блясък. Това незабавно впечатли Девлин. Беше направен от здрав бял дъб. Безупречни дъски без нито един чвор, поставени толкова плътно една до друга, сякаш бяха едно цяло.
Участъкът до входа бе покрит с килим, върху който бяха поставени четири сгъваеми стола. В отсрещния край имаше малък олтар. Пред него беше коленичил мъжът, когото бе избрал Одзава. Девлин остана поразен от ръста му. Изглеждаше дребен за човек, който се биеше без оръжие. Особено като се имаше предвид ръстът на мъжете, с които щеше да им се наложи да се сблъскат. Мъже като Джо и Еди.
Когато влязоха, човекът се изправи и се обърна. Девлин отново се изненада. Мъжът изглеждаше много млад.
Двамата с Одзава бяха обути, затова не стъпиха върху дъбовия под. Те изчакаха младежът да се приближи до тях. Приличаше на индианец, но Девлин никога не бе виждал индианец с такъв цвят на кожата като на Джеймс Пони. Беше тъмнобронзов със смолисточерна коса. Скулите му определено изглеждаха индиански, както навярно и носът му, само че очевидно му го бяха чупили прекалено много, за да запази класическата индианска клюновидна форма.
Когато младият боец застана пред тях, някои от опасенията на Девлин се разпръснаха от тихата властност и сила, излъчвани от него. Въпреки че бе едва около метър седемдесет и пет, физическото му присъствие беше внушително. Имаше дълги ръце, яки кости, широки длани и целият бе изкован от мускули. От онези мускули, които се дължат на упражнения и тренировки. Пълна противоположност на мускулите на културистите, които Девлин смяташе за изкуствени.