Пони застана пред тях бос. Носеше черни джинси и черна тениска. Никакви излишни дрехи, никаква излишна плът, нищо излишно. Абсолютно никаква престореност.
Одзава ги представи:
— Господин Девлин, това е Джеймс Пони. Джеймс, господин Девлин.
Двамата се ръкуваха и безмълвно се прецениха един друг. Девлин реши да премине направо на въпроса.
— Джеймс, господин Одзава обясни ли ви каква е задачата?
— Ръкопашен бой. Извън спортната зала. Истински бой.
— Какъв опит в боя имате?
— Имате предвид, освен тренировките и състезанията ли?
— Да.
— Недостатъчно. Бил съм известно време бодигард и охрана в заведение. Работил съм за две детективски агенции в града. Налагало ми се е да обуздавам хора, да се справям с дребни проблеми, но никога не съм се бил с опитен боец. Само в спортната зала.
— Хората, с които ще си имаме работа — продължи Девлин, — не са много тренирани, но са едри, силни, подли и определено безразсъдни. Могат да понасят много болка. Всъщност невероятно много. Ще трябва да ги поразявате светкавично. Сигурен съм, че имате страхотна техника, но не съм сигурен, че притежавате ръста и силата бързо да поваляте огромни мъже.
Пони се замисли за миг. После отвърна:
— Бих се изненадал, ако не успея да направя каквото е нужно.
— Сигурен ли си?
— Да. Но мога да греша, разбира се.
Нямаше какво да му отговори, така че Девлин просто внимателно продължи да разглежда Пони. Отблизо не изглеждаше дребен. Раменете и ръцете му бяха изключително мускулести. Краката му бяха яки. Но преди всичко той стоеше пред Девлин без никаква самоувереност или поза. Беше сдържан, спокоен и безстрастен, но напълно съсредоточен.
— Откъде сте, Джеймс? — попита го той.
— От Лонг Айлънд.
— Приличате ми на индианец.
— Майка ми е индианка. Но баща ми е португалец. Дедите му са били китоловци.
— Разбирам. — Португалец и индианка, помисли си Девлин. Никога досега не бе виждал кожа като на Пони, защото никога не беше срещал такова съчетание. Изглежда младежът бе уникален.
Реши да се довери на Одзава. Чоу никого не препоръчваше случайно.
— Добре, господин Пони, господин Одзава. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Навярно ще започнем след ден-два. По-късно ще поговорим повече.
Одзава се поклони и отговори:
— Хай. Хонорарът на господин Пони е петстотин долара на ден. Ако поискате да тренирате в залата, таксата е петдесет долара на час. Чоу-сан каза да пратим сметката на „Пасифик Рим“.
— Чудесно — рече Девлин. — Ще се върна утре по обед и тогава ще ви дам подробностите.
Той се ръкува с двамата мъже, обърна се и излезе от залата.
Когато влезе в хотелския апартамент, беше почти единайсет, Сюзън седеше сама на дивана и пиеше водка със сода и лед.
Бе толкова спокойна в алкохолния си свят, че напомни на Девлин за сдържаното излъчване на Джеймс Пони.
Алкохолната отпуснатост на Сюзън беше изтрила напрежението от лицето й. Около нея се носеше някаква странна ведрина. Никаква поза или престорено изражение не разваляше тъмната й италианска красота.
Девлин се усети, че я зяпа и се насили да откъсне очи. Нямаше време за фантазии, свързани със Сюзън.
Той я поздрави и влезе в малката спалня, за да потърси Дарил. Не се изненада, че двете жени не са в една и съща стая.
Дарил гледаше телевизия. Звукът беше силно намален. Очевидно чакаше новините в единайсет.
Когато Девлин влезе, тя изключи телевизора и го зачака да се приближи.
Той седна на стола и вдигна крака на леглото.
— Добре ли си?
Дарил сви рамене.
— Какво стана, след като излязох? — попита Девлин.
— Ами първо принцесата си изпи водката. После си наля още водка със сода и седна на бюрото да пише нещо за онзи тип Уекслър. Когато започна, аз я оставих сама. Хвърлих един поглед в стаята преди петнайсетина минути и тя беше преполовила бутилката. Попитах я как е и ми каза, че е добре. Струва ми се, че иска просто да седи и да пие.