— „Интрепид“.
— Зитър? — попита Девлин.
— Да. Сам Боклукчията.
— Ходил си на лов за боклуци, а?
— Ти знаеше, че ще го направя, когато ме накара да ти събера информацията.
— И как се справи?
— Не е зле. Имам още около половин час работа тук, после свършвам. Времето ми за лягане вече минава.
— И какво откри?
— Достатъчно, за да започнеш. Една телефонна сметка и съобщение от американската акционна борса. Имам един анулиран чек, който ме кара да смятам, че в купчината има и още. Ако имам късмет, може би и банково съобщение.
— Хубаво. Много хубаво.
— По кое време ти трябват тези неща?
— В десет часа сутринта.
— Добре. Ще преровя набързо останалата част от нещата, после ще напиша важното на ръка. Ще го оставя на бюрото на секретарката ми. Казва се Силвия. До девет часа със сигурност ще е в офиса. Мен може да ме няма. Просто го вземи от нея.
— Добре. Чудесно. Благодаря ти, Сам.
— Тук има още, но шибаното време просто не ми стига. Няколко писма и такива работи. Интересуват ли те?
— В момента не. Остави ми всичко по финансовите въпроси. Можеш ли да задържиш всичко, което ти се стори полезно, в случай че поискам да го прегледам?
— Да. Ще ти дам каквото искаш и ще запазя останалото.
— Благодаря. Ще се чуем утре сутрин.
— По-късно сутринта.
— Добре.
— Лека нощ.
Девлин затвори и седна за десет минути на бюрото в хотелската стая, за да препише на чисто бележките си от разговора със Сюзън. Тя седеше на дивана. Почти не помръдваше. Единственото движение, което той долавяше с периферното си зрение, беше движението на чашата с водката.
Когато Девлин свърши, внимателно сгъна бележките си и ги постави в един от пликовете с емблемата на хотела. Едва след като го прибра в джоба на сакото си, Сюзън му каза:
— Трябва да обсъдим още няколко неща, господин Девлин.
Той се обърна да я погледне.
— Да?
— Колко време ще остана тук?
— Най-много две-три нощи.
— А после?
— Зависи.
— От какво?
— От успеха на разправията с Уекслър.
— Ще го убиете ли?
— Не убивам хора.
— Е, може и да ви се наложи, ако искате да победите Уекслър, защото той ще ви убие при първа възможност.
— Оставете аз да се тревожа за това.
— Ако ви убие, проблемът става и мой.
— Ще се опитам да не ви причинявам проблеми.
— Що за отговор е това?
Девлин за първи път долови в гласа й остра нотка.
— Извинете ме, ако ви е прозвучало саркастично. Уекслър няма да ме убие.
Сюзън яростно го изгледа за миг, после попита:
— Ами парите, за които споменахте?
— Ще изпълня своята част от договора ни.
— Утре става ли?
— В брой?
— Да.
Яростният поглед се замести със скептицизъм.
— Плащате много пари за това.
— Все още нищо не е свършило. Възможно е да има още много работа.
— Какво искате да кажете?
— Не съм сигурен.
— И какво си мислите, че ще получите срещу онези десет хиляди?
— Помощта ви.
— Искате да кажете, че ще трябва да правя каквото ми кажете ли?
— Само по отношение на Уекслър.
— Е, Уекслър ме чука, когато си пожелае. Сега ще се налага ли да се пускам и на вас?
Девлин виждаше, че алкохолът се е смесил с яростта на Сюзън. Изглеждаше готова да се разбеснее.
— Не. Няма такова нещо. Каквото и да е правил Уекслър с вас, правил го е той, не аз. Ако искате да си го изкарате на някого, изкарвайте си го на него. Други въпроси?
— Просто не исках да се чувствам като предмет. Защо правите всичко това?
— Не се опитвам да правя такова нещо. — Девлин търпеливо отговори: — Вече ви обясних, но ще го повторя. Не е трудно да се разбере, Сюзън. Уекслър едва не уби брат ми. Навярно го е осакатил за цял живот. Опита се да убие мен. И подозирам, че стига да му се удаде възможност, ще направи същото с вас. Навярно повечето хора могат да оставят тип като Уекслър да се измъкне безнаказано, но не и аз. Няма да го оставя. Разбирате ли какво ви казвам?
Сюзън се отдръпна.
— Все още не разбирам защо си мислите, че можете да му направите нещо. Той има връзки, пари, власт, приятели.
— Какви приятели?