Девлин погледна надясно към Второ авеню, после наляво към Трето. И двете улици бяха блокирани от синьо-бели полицейски автомобили.
Хвърли поглед зад себе си към входа на болницата и видя, че пазачът бавно върви към вратата, за да види какво става.
Вероятността да избяга не беше голяма. Знаеше, че по-младото ченге ще стреля незабавно, след като го предупреди. Знаеше и че 45-милиметровият пистолет в кобура под мишницата му ще е единственото, което им трябва, за да оправдаят убийството му.
Но освен това знаеше, че ако тези ченгета го пипнеха, можеше и да не остане жив.
Той се обърна обратно към входа на болницата и започна да се отдалечава.
— Хей, почакай — извика по-възрастният детектив.
Девлин ускори крачка. Щеше да им е по-трудно да го застрелят, ако беше обърнат с гръб към тях. Нямаше как да обяснят куршумите в гърба. Пазачът стоеше пред вратата и наблюдаваше. Девлин го погледна право в очите — призоваваше го за свидетел.
В следващия момент детективите зад него се затичаха. Девлин също.
Вратата на болницата бе на по-малко от пет метра и Девлин знаеше, че ще успее да влезе вътре преди ченгетата да го настигнат.
Пазачът не му попречи. Той се отстрани от пътя му и го остави да мине покрай него.
— Полиция — извика по-младият детектив. — Спрете или ще стреляме.
Девлин си представи как полицаят вади пистолета си. В същия момент чу изстрела да изпуква в нощта.
Той влетя през вратата. Детективите бяха по петите му. Знаеше, че униформените полицаи на улицата незабавно ще съобщят в управлението за стрелбата и че всички ченгета в района ще се отзоват на повикването. Кръвта имаше мощно привличане.
Зачуди се дали ченгетата от патрулните коли са достатъчно умни, за да заобиколят болницата и да блокират задните й изходи. Но това, разбира се, нямаше да има никакво значение, ако двамата зад него го хванеха.
Веднага щом се озова вътре, той се обърна наляво и се затича по дълъг, покрит с линолеум коридор. Подметките му шляпаха по гладката повърхност, но успя да се отдалечи от преследвачите си. И тогава чу звук, който незабавно определи и също толкова незабавно разбра, че не би трябвало да го чува. Това беше ясният звук от удари на юмруци в плът и кости.
Обърна се и видя, че Джеймс Пони е хванал по-младия детектив за реверите на евтиното му спортно сако. Девлин нямаше представа откъде се е появил Пони.
По-ниският, набит полицай се втурна към Пони. Без да изпуска другия, младежът нанесе три ужасни странични ритника в гърдите и слабините на по-възрастното ченге.
Пони някак си вече бе разоръжил по-високия детектив и го използваше като лост за ритниците си. Другият се стовари на пода и Пони обърна лице към партньора му. Полицаят се пресегна да го хване за ръцете, но Пони заби в ребрата му два бързи удара с коляно. Беше толкова бърз, че успя да нанесе ритниците и с двата си крака, което извънредно се хареса на Девлин.
Якият детектив с пистолета вече бе парализиран и със строшени ребра, но Пони усети у него същата предизвикателна самоувереност, които беше доловил и Девлин. Той отстъпи назад, пусна ченгето и първо с левия си, а после и с десния си лакът разби челюстта му. Девлин се зачуди колко ли тел щеше да отиде, за да поправят строшената му челюст.
Нападението беше жестоко, ефикасно и не отне повече от петнайсетина секунди. Нямаше никакви думи. Никакви излишни движения. Просто ефикасна работа. И двамата детективи лежаха сгърчени на пода на болничното фоайе.
Без дори да погледне към Девлин, Пони изчезна в противоположната посока.
Девлин се обърна и се затича. Действията на младежа му вдъхнаха енергия.
Стигна до края на коридора и видя над една от вратите да свети надпис „Изход“. Натисна бравата и вратата се отвори, за да разкрие зад себе си друг коридор, който продължаваше в същата посока. Стените бяха голи панели. По тавана се виждаха тръби. Голи електрически крушки в жълти пластмасови мрежи осветяваха пътя.
Продължи да тича в посоката, която смяташе за противоположна на входа на болницата откъм Осемнайсета улица. Мина покрай няколко служебни асансьора, но не спря. Усети острата миризма на столска храна и се хвърли през двойната врата, която водеше към кухнята.
Помещението беше тъмно и пусто. На отсрещната стена светеше надпис „Изход“. На вратата имаше някаква алармена инсталация, но Девлин не се поколеба нито за миг. Алармите така или иначе вече се чуваха. Той я отвори и се оказа на малка товарна площадка извън сградата. Скочи на земята, зави зад ъгъла и видя, че е попаднал на мястото, от което боклукчийските камиони събираха отпадъците на болницата. Седна за малко, скрит зад две големи кофи за боклук и облегна гръб на стената.