Девлин тичаше в тъмния тунел в посока на светлините на Юниън скуеър. Опитваше се да стъпва по дървените траверси между стоманените релси. Умората и слабата светлина в тунела превръщаха усилията му в олюляващо се тътрене. Но продължаваше напред. Някъде в подсъзнанието си разбираше, че ако падне, може да се докосне до третата релса и електричеството да го убие, но той сподави тази мисъл и продължи да тича.
Спирката на Юниън скуеър не бе далеч. След три минути успя да се добере до източния край на платформата. Не забеляза никакви униформи, така че се качи върху нея и се затича към първото стълбище. Точно когато стигна дотам, той чу горе сирените и гласовете на полицаи, които пристигаха до входа. Вече не можеше да излезе от тук. Не можеше и да се върне. Нямаше друг избор, освен да продължи да тича на запад по тунела от другата страна на спирката и да се опита да се добере до Шесто авеню преди ченгетата да блокират и него.
Девлин се втурна с всички сили към отсрещния край на спирката. Когато стигна дотам, ченгетата вече слизаха по стълбите зад него. Той скочи върху релсите и потъна в мрака, но далеч пред себе си в черната дупка видя лъчи от фенерчета. Полицаите вече бяха в тунела и идваха на изток. Беше попаднал в капан.
Той скочи обратно върху платформата и се затича към отсрещната страна с надеждата, че другият тунел може да е свободен. Нямаше начин. Ясно виждаше блясъка на фенерчетата.
Откъм източния край по платформата идваха още ченгета. Неколцина бяха поели на изток към Трето авеню по тунела. Девлин се скри зад една от вертикалните колони, които минаваха по дължината на спирката. Той отчаяно се огледа, мъчейки се да измисли начин да се измъкне.
На булеварда отгоре се събираха още патрулни коли. За щастие входовете на метрото бяха пръснати почти из четири от пресечките на Юниън скуеър. Полицейските автомобили хаотично обикаляха и се опитваха да блокират всички изходи.
Девлин очакваше ченгетата да го забележат всеки момент. Трябваше да направи нещо. Той подскочи и се хвана за дебела тръба, закачена за колоната. Тръбата водеше към няколко флуоресцентни лампи. Девлин успя да се издърпа и да се качи върху нея, изправи се и се хвана за долния хоризонтален край на една от гредите в тавана на спирката. После се залюля и се залови с крака за края й. Сега висеше с главата надолу пред очите на всяко ченге, което случайно вдигнеше поглед нагоре, но нямаше друг избор. Той болезнено се придвижи към стената откъм южната страна на спирката. Когато силите му вече бяха на изчерпване, стигна до стената, закрепи крак върху поставена под ъгъл малка подпорна греда, придърпа се напред и скочи достатъчно надалеч, за да се хване за ръба на голяма стоманена тръба, минаваща под решетка на уличната канализация. Девлин се изтегли нагоре по тръбата и се претърколи върху нея. После легна отгоре й, като дишаше тежко и се мъчеше да събере силите си. За момента имаше убежище.
Огледа се и видя, че лежи сред боклуци. Стоманената тръба минаваше под решетките покрай тротоара, които представляваха вентилационната система на тунела. Предназначението на тръбите, заварени на стоманени пръчки за решетките, бе да събират отпадъците, които хората хвърляха на улицата, така че боклукът да не пада върху платформата на спирката.
След няколко минути Девлин се изправи на крака. От тръбите до тавана имаше само около метър и половина, така че не можеше да стои изправен в цял ръст.
От полуизгърбеното си положение видя, че е скрит от полицаите в метрото, но ченгетата на улицата можеха да го открият, ако погледнеха надолу в канала.
Той натисна нагоре решетката, като се надяваше, че тръбата под него няма да падне от натиска. Решетката не помръдна. Беше циментирана в тротоара.
Знаеше, че е въпрос само на време да го открият. Но знаеше също, че все някога трябваше да чистят боклука в тръбите и че това можеше да стане само отгоре. Една от решетките трябваше да се отваря.
Той се придвижи нататък по тръбата, застана под следващата решетка и я натисна. Стоманените пръчки под него изскърцаха. Решетката не помръдна. Девлин се зачуди още колко време ще го издържи предназначената за цигарени фасове и чашки от кафе тръба.
Продължи напред, като се опитваше да открие отварящата се решетка.
Когато стигна до петата, на платформата под него се мотаеха поне дванайсетина ченгета. Ако погледнеха нагоре, щяха да го забележат, но повечето от тях зяпаха из тъмните тунели от двете страни на спирката. За щастие вдигаха достатъчно шум и радиостанциите им пращяха, та не можеха да чуят как се движи над тях. Той бавно напредваше и проверяваше всяка една от решетките. Раменете, шията и гърбът непоносимо го боляха, докато вървеше приведен и напрягаше мускули. Чувстваше се така, сякаш костите на плещите му бяха смлени и въпреки това решетките не искаха да се помръднат.