— Мислиш ли, че ченгетата ще се опитат да задържат брат ти? — попита Чоу.
— Не. Това са просто шайка корумпирани типове, които продават услугите си. Няма нищо законно.
— Разбирам. Колко е часът в Ню Йорк, два ли?
— Да.
Последваха няколко секунди мълчание. Навярно Чоу проверяваше в електронния си бележник.
— Няма да е трудно да намерим лекар и охрана. Даже може да пратя адвокат, който да разчисти пътя.
— Чудесно.
— Къде искаш да го отведат?
— В която и да е болница извън Ню Йорк. За предпочитане в Кънектикът.
— В такъв случай ще ни трябва линейка.
— Точно така.
— В какво състояние е брат ти?
— Не съм сигурен. Възстановява се от операция на главата и от удар. Но са го преместили от интензивното и е в нормално отделение.
— Ще ни трябва някакво разрешение от най-близкия му роднина. Как се казва жена му?
— Мерилин Девлин.
— Ще наредя на хората ни веднага да свършат тази работа.
— Благодаря. Изведете го от там и го скрийте.
Връзката прекъсна. Девлин затвори телефона. В кабината бе задушно. Отново се потеше, коляното му пулсираше и го болеше главата. Трябваше да телефонира на още един човек.
Той се присви, докато слушаше как телефонът звъни в дома на Мерилин. Тя отговори едва на петото позвъняване.
— Да.
— Мерилин, тук е Джак.
— Какво има, Джак?
— Нищо. Джордж е добре. Всичко е наред, но ти може да си в опасност. Трябва да вземеш децата и да се пренесеш в мотел или хотел. Изведи ги от къщата още тази нощ, веднага. Не чакай сутринта.
— За какво говориш, Джак?
— Мерилин, изслушай ме. Много ми е неприятно, че ти причинявам това. Възможно е да е излишно, но не мога да поемам рискове. Преследват ме хората, които пребиха Джордж. Може да се опитат да те заловят, за да стигнат до мен. Вече уредих да преместят Джордж. А ти и децата трябва да се скриете някъде.
— Господи, какъв кошмар.
— Съжалявам, Мерилин. Избери хотел извън щата Ню Йорк. Някъде в Кънектикът.
— Хм, например „Хилтън“ до Стамфорд.
— Хубаво. Запиши се под името Уилямс. Ще ти телефонирам сутринта.
— Сигурен ли си, че е необходимо, Джак?
— Сигурен съм.
— Добре. Добре.
— Съжалявам, Мерилин. Ще ти се обадя сутринта.
Девлин затвори преди тя да успее да му зададе други въпроси. С облекчение отвори вратата на кабината и излезе от бара на Седмо авеню.
Докато чакаше свободно такси, премисли всичко стъпка по стъпка. Полицаите знаеха къде е Джордж, но не можеха да го задържат в болницата или да го арестуват. Чоу не би трябвало да има проблем да го премести.
Малка вероятност имаше корумпираните ченгета на Кели да стигнат до Мерилин, но Девлин не можеше да си позволи този риск. Дори да не се опитаха да я задържат, те можеха да я проследят до Джордж и щяха да използват това, за да принудят Девлин да излезе на открито.
За момента беше успял да избегне капана им и да не позволи да използват семейството му срещу него.
Спря едно жълто такси и каза на шофьора да го откара на Уошингтън скуеър.
Ако ченгетата бяха проследили първото такси, почти нямаше вероятност да открият второто, но Девлин все пак не искаше да рискува. Накара шофьора да го остави откъм южната страна на Уошингтън скуеър и тръгна по Ла Гуардия към апартамента на „Пасифик Рим“ на западен Бродуей. Разбираше, че е трябвало отдавна да вземе такива предпазни мерки.
Когато най-после изми мръсотията от тялото си, минаваше три часа. Отпусна се на леглото и се опита да заспи, но мислите му бясно препускаха. Беше глупаво от негова страна да смята, че брат му може да лежи в болницата под собственото си име и в крайна сметка да не се превърне в мишена за враговете му.
Даде си пет часа преди отново да излезе на улицата. Имаше да върши много работа, а голяма част от нюйоркските полицаи го търсеха.
Най-после се унесе. Последната му мисъл бе какъв късмет е извадил с Джеймс Пони. При това, без да го моли. Трябваше да разбере как Пони успя да се окаже на необходимото място, в необходимото време. Девлин не можеше да повярва, че младежът го е проследил. Но тогава как Пони се беше появил в болницата? Трябваше да получи отговор на този въпрос.