— Разбирам.
— Господин Чоу ми каза, че търсачите ви на информация са много добри.
Паркър вдигна поглед от бележките на Девлин и отвърна:
— Те не са просто добри. Те са най-добрите.
— Чудесно. Искам да използват всички трикове, всички източници, всички връзки, които имат. Искам да науча всичко, свързано с бизнеса им. Не ме интересуват родословията им, искам просто да разбера къде са парите.
— Разбирам.
— И се страхувам, че всичко това ми трябва много бързо.
— Нещо конкретно, с което искате да започнем?
— Аз бих започнал с имотите им в Ню Йорк. И освен това бих се съсредоточил върху банковите им сметки.
— Съмнявам се дали тези двамата притежават нещо под истинските си имена.
— Аз също. Трябва да откриете фиктивните компании или дружества, които използват.
— Е, досега определено не сме вършили такова нещо.
— Сигурен съм.
— Но дори да имаме късмет и да успеем бързо да открием нещо, това ще отнеме време.
— За съжаление, не разполагам с повече от два-три дни.
Паркър погледна към Девлин, за да се увери, че говори сериозно.
— Хайде стига. Онова, което искате от нас, може да отнеме поне седмица.
— Вложете всички възможни сили и накарайте хората си да работят денонощно.
Паркър се отпусна на високата облегалка на стола си и прокара ръка през късата си коса.
— Самият вие сте в този бизнес. Знаете колко са докачливи търсачите на информация. Не споделят връзките си или източниците си помежду си. Не мога да пратя повече от един-двама души да се занимават с проблема ви. Започват да си пречат и да си съперничат.
— Господин Паркър, вие познавате хората си. Направете каквото смятате за правилно, но моля ви, действайте бързо.
— Добре. Ще пратя сметката на „Пасифик Рим“. Страхувам се, че ще е повече от нормалното.
— Разбирам.
— Ще направим всичко, което е по силите ни.
— Господин Паркър, трябва да си тръгна от тук сигурен, че след ден-два ще разполагате с това, което ми трябва.
Паркър бавно кимна.
— Много ли е важно?
— Въпрос на живот и смърт, господин Паркър.
— Добре. Ще оставя всичко друго и ще натоваря с тази задача двама от най-добрите си хора. Ако такава информация съществува, ние ще я открием.
— Добре. Благодаря ви.
Девлин излезе от агенцията, бързо се вмъкна в очакващия го седан и каза на шофьора да го откара в „Мариот“.
Докато Девлин разговаряше с Паркър, хората, които се опитваше да разкрие, обядваха заедно в един скандинавски ресторант в центъра.
Уекслър беше пристигнал направо от бара, а Кели идваше от офиса си.
Двамата тихо разговаряха сред приглушения ресторантски шум.
Кели обядваше печена сьомга, салата и кошничка с вкусни шведски тъмни хлебчета. Уекслър, всъщност закусваше с обикновена препечена филийка, кисело мляко и черно кафе.
— Та кажи ми за онзи Девлин — рече Уекслър.
— Корав орех. Много любопитен тип, но гаден. Според документите от архива ни е истински професионалист. Информацията за него е доста внушителна.
— По-конкретно?
— Служил е в нюйоркската полиция, в армията, в секретните служби. В момента работи за „Пасифик Рим“ — частна застрахователна компания на Западното крайбрежие.
— Какво прави в Ню Йорк?
— Дошъл е за погребението на баща си.
— Това абсолютно сигурно ли е?
— Да, напълно.
— Какво общо имаме ние, по дяволите, с погребението на баща му?
Кели погълна нова хапка сьомга и хляб.
— Не със смъртта на баща му. Проблемът е в това, че твоите страхотни горили едва не убиха брат му.
— Какво?
— Очевидно момчетата ти малко са попрекалили. Пратили са човека в болница със счупен череп, освен всичко останало.
— Не знаех.
— Да, за теб това може да е незначителна подробност, Робърт, но този път има последици.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че всичко това е само защото се е ядосал заради брат си?
— Не мога да се сетя за каквато и да е друга причина.
— Пак тези мъжкарски истории. Значи иска да пребие онзи, който е пребил брат му.