— Точно така.
— Абсурд.
— Абсурд, но опасен. Не можем да си позволим да привличаме каквото и да е внимание към среднощните ни барове.
— А аз не мога да си позволя да оставя ненаказан някой, който може да ме открие, да ме заплаши и да остане жив, след като съм му пратил Джо и Еди.
Кели погълна и последното парченце храна от чинията си.
— Да — отвърна той. — За това няма спор. Снощи почти бяхме решили проблема.
— Къде? Как?
— Пратих двама от моите детективи на пост пред болницата, в която открихме, че е бил приет брат му. Девлин се появи към един часа през нощта.
— Малко късно за посещения.
— В интензивното отделение няма ограничения, не знаеш ли? Така дават на семейството и приятелите възможност да са там в случай на ненадейна смърт.
— Не са ли успели да го хванат, когато се е появил?
— Очевидно не. Още не са ми докладвали всичко, но е имало стрелба. Поддържащите патрули са чули изстрелите, повикали са подкрепления и едва не са сгащили Девлин в метрото, но е успял да се измъкне.
— Това е смешно.
— Прав си, защото сега мишката избяга от капана. В момента по следите му са адски много ченгета.
— И?
— И така е много по-трудно да се справим с него. Бих предпочел с проблема да се занимават само моите детективи.
— Просто го намери, Патрик. Аз ще се погрижа за останалото.
— Да, и аз смятам, че така ще е най-добре.
— Залови го. Аз също съм пратил по следите му хора. Ще ми съобщят, ако се появи в някой от баровете ни в Манхатън.
Кели вдигна чашата си с кафе.
— Е, тогава всичко е наред. Твоите горили действат от една страна, моите ченгета от друга. — Той дрезгаво се изсмя. — Навярно между тях няма голяма разлика, а?
— Моите като цяло са по-едри — отвърна Уекслър.
— Но пък моите са свикнали да носят оръжие — отново се засмя Кели.
Когато автомобилът пристигна при „Мариот“, Девлин нареди на шофьора да паркира на Четирийсет и шеста улица и да го чака.
После влезе в хотела със златистия куфар с дрехите, парите и оръжието си в ръка. Чудеше се още колко гости идват със същия багаж.
Пристигна в апартамента петнайсет минути след предварително установеното време — единайсет часа.
Дарил седеше в дневната и четеше „Ню Йорк Таймс“. Беше събула обувките си и бе вдигнала крака на дивана под себе си. Носеше джинсите си и тениска с надпис „Аз обичам Ню Йорк“.
— Как си? — попита Девлин.
Дарил свали вестника и отвърна:
— А, почти нормално.
— Не спа ли добре?
— Не съвсем, но ще се оправя.
— Имаш много хубава тениска.
— Не обичам да нося едни и същи дрехи два дни поред. Тъй като нямаше кой да изтича до апартамента ми и да ми донесе, купих си я от магазина за сувенири. Дължиш ми осемнайсет долара.
Девлин й подаде двайсетдоларова банкнота.
— Направо са те обрали.
— Хотелски цени. Какво носиш в онзи куфар? Да не се местиш при госпожа „Водка Абсолют“?
— Не.
— Тогава какво има вътре?
— Пари, оръжие, защитна жилетка. Такива неща.
— Колко мило.
— Ще ходиш ли на работа?
— Може би по-късно.
— Къде е Сюзън?
— Отиде да си направи прическата. Каза ми, че това е първото нещо, което прави, когато минава в нелегалност.
— Значи сте разговаряли?
— Да. След като и двете разбрахме, че не си прекарал нощта с другата.
— Аха…
Девлин се изправи и се приближи до прозореца, който гледаше към Бродуей и Четирийсет и шеста улица. Хвърли поглед към будката за билети и огромните неонови надписи, които заобикаляха пресечката. Видя реклами на „Сони“, „Минолта“, „Канон“, „Голд стар“, „Фуджи филм“ — толкова по въпроса за американската икономика.
— Видя ли брат си? — попита Дарил.
— Не. Снощи ходих в болницата, но не успях да го видя, защото го бяха преместили от интензивното. Предполагам, това означава, че е по-добре, но не получих никаква информация.
— Значи е по-добре, сигурна съм.
— Надявам се. По кое време трябва да се върне тя?
— Каза, че ще се изруси. Това ще отнеме доста.
— Защо?
— Първо трябва да свалят сегашната й боя, после да й сложат русата.
— Звучи страхотно…