— Не. Сенсей Одзава ми каза, че ако не съм с теб, може да е от полза да стоя при брат ти. Затова отидох в болницата.
— Кога?
— Малко след като ти си тръгна вчера.
— И през цялото време ли си стоял там?
— Да.
— Видя ли брат ми?
— Да.
— Как е той? Още ли е в кома?
— Като че ли спеше. Веднъж, когато сестрата дойде да го види, той се опита да я задържи с ръка и промълви нещо, но тя му каза да си почива и да не се вълнува.
— Господи, може би наистина ще се оправи.
— Струва ми се, че ще се оправи.
— А как се озова във фоайето?
— Не ми позволиха да остана в стаята на брат ти след часовете за посещения, затова слязох долу във фоайето и застанах на пост. Седях много тихо. Когато влезе, ти не ме забеляза.
Девлин се обърна към олтара. Точно пред тях имаше висока около един метър продълговата маса от светъл махагон. Беше безупречно полирана и като че ли се сливаше с дървения под на залата. Върху нея имаше малък поднос с оризов сладкиш, наречен „мушимочи“, две черни лакирани вази със зелени листа и дървена кутия за кадене на тамян.
Зад масата върху изкусно вградена в ъгъла на помещението лавица се виждаше черна лакирана поставка с блестящ самурайски „дълъг меч“. Девлин реши, че това е фамилният меч на Одзава, навярно изработен от някой известен японски майстор и предаван от поколение на поколение. Над него имаше обикновен свитък с японско калиграфско писмо.
Олтарът му вдъхваше едновременно ведрина и тревога. Мечът беше свещен предмет, но на Девлин той напомняше за внезапна, неумолима смърт.
Разбираше, че опияняващият свят на насилие и вероятността от внезапна смърт привличат младежа до него. Нищо не караше човек да усеща живота в себе си по-силно от допира до смъртта. Пони бе усетил малко от това опасно вълнение.
Девлин се отърси от мислите си и каза:
— Онова, което направи с ченгетата, беше много опасно.
— Не, не чак толкова. Те изобщо не ме усетиха. И нито един от тях не беше трениран.
— Защо държеше едрия, докато риташе партньора му?
— Трябваше. Беше прекалено едър, за да го оставя да обикаля около мен. Освен това знаех, че когато започна да го удрям, ще се мърда насам-натам. Не можех да си позволя каквато и да е загуба на време.
— Интересно.
— Пък и това ми даваше опора. Така можех по-силно да ритам другия.
— Разбирам. Колко тежиш?
— Осемдесет и три килограма.
— Силен си. И си смел. Или си луд?
Пони не отговори на забележката.
— Нали не си размислил да работиш заедно с мен? — попита Девлин.
— Не.
Девлин кимна.
— Добре. Навярно ще тръгнем срещу някой от тях след два-три дни. Не искам да спираме, докато не свършим. В момента чакам да получа малко информация. После ще съм в състояние да им нанеса сериозен удар. Междувременно искам да ти разкажа всичко, което се случи досега. Сенсей Одзава не знае цялата история.
Докато го слушаше, Пони седеше почти неподвижно. Не го прекъсваше с въпроси и му отдаваше цялото си внимание. Изражението на лицето му изобщо не се променяше.
Към четири часа се появи госпожа Одзава и им поднесе лека храна от задушени зеленчуци с печено пиле и кафяв ориз. Пони като че ли ядеше колкото да си напълни стомаха. Пиха обикновена вода.
— Добра храна — каза след това младежът. — Без мазнина. Нуждаеш се от сън. Защо не си починеш няколко часа? Имаш ли да правиш нещо довечера?
— Да.
— Ще дойда с теб.
Това не беше въпрос. Беше заявление, изречено без прикритост или престореност. Безстрастието на Пони правеше работата с него лесна.
— Да — отвърна Девлин, — бих искал да дойдеш с мен, но засега не е необходимо да те виждат. Не мога да си позволя да загубя преимуществото, че никой не знае нищо за теб.
— Разбира се.
Девлин телефонира на Мерилин в хотела й в Кънектикът. Каза й къде е преместен Джордж и се договориха да се срещнат в 19:30 ч. После легна на рогозката, която му постла в ъгъла на залата Пони, и бързо заспа. Младежът го събуди в 18:00 ч. Наетата кола ги чакаше и в 18:30 ч. те поеха към „Хилтън“.
В автомобила Девлин продължи дрямката си. Когато пристигнаха в хотела, Пони остана в колата, а Девлин отиде на срещата с Мерилин.
Тя отвори вратата на стаята си и Девлин остана поразен от настъпилата в нея промяна. Откакто не се бяха виждали, тя бе отслабнала поне с пет килограма. Изглеждаше измъчена.