Той се почувствува обхванат от срам и отвращение. Ревността също, ревност на първороден син, засилваше неговата неприязън. Пред него вече не беше хубавият и благороден образ на майка му от детството.
„Заради нея намразих баща си, защото я позореше. А ето че тя самата сега ме позори! Четиридесетгодишна майка на незаконно дете, което ще бъде по-малко от моя собствен син!“
Като крал той се чувствуваше унизен пред кралството, а като съпруг — пред жена си.
В стаята на замъка в Йорк, въртейки се в леглото, без да може да заспи, той казваше на Филипа?
— Спомняш ли си, мила моя, че ние се оженихме тук. А! Предложих ти много тежко царуване.
Спокойна и разсъдлива, Филипа посрещаше събитието с по-малко вълнение, но понеже беше благонравна, тя също осъждаше кралицата.
— Подобни неща не можеха да се видят във френския двор.
— А! Мила приятелко… ами прелюбодеянието на вашите братовчедки Бургундките? …Ами вашите отровени крале?
Веднага семейството на Капетите стана семейство на Филипа, като че ли той не бе произлязъл също от него.
— Във Франция са по-изискани — отговори Филипа, — по-малко жестоки и злопаметни.
— Но са по-потайни, по-лукави. Предпочитат отровата пред желязото.
— А вие сте по-брутални.
Той не отговори. Тя се изплаши, че го е обидила и протегна към него своята закръглена и нежна ръка.
— Аз те обичам много, приятелю — каза тя, — защото ти никак не приличаш на тях.
— И не е само срамът — каза Едуард, — но също опасността.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Мортимър е напълно способен да ни погуби, да се омъжи за майка ми, за да бъде признат за регент, и да наложи незаконното си дете на трона.
— Лудост е да се мисли това.
Наистина подобно действие, което предполага отхвърляне на всички принципи — религиозни и династични — би било напълно невъобразимо в една силна монархия, но всичко е възможно, даже и най-безумните авантюри, в кралство, разкъсвано и изоставено на борбите на съзаклятнически партии.
— Ще говоря утре открито с Монтегю — каза младият крал.
Като пристигна в Нотингам, лорд Мортимър се показа особено нетърпелив, властен и нервен, защото Джон Уиниард, без да може да проникне в съдържанието на разговорите, бе изненадал в последния откъс на пътя чести разговори между краля, Монтегю и няколко млади лордове.
Мортимър се нахвърли върху сър Едуард Боун, помощник-управител, който, натоварен да организира разквартируването, действувайки впрочем според обичая, бе предвидил да настани най-влиятелните лордове в самия замък.
— С какво право — се развика Мортимър, — без да се допитате до мен, сте предоставили апартаменти толкова близки до тези на кралицата-майка?
— Мислех, милорде, че граф Ланкастър…
— Граф Ланкастър, както и всички други, ще трябва да бъдат настанени най-малко на една миля от замъка.
— А вие самият, милорд?
Мортимър сбърчи вежди, като че ли този въпрос бе обиден.
— Моят апартамент ще бъде до този на кралицата-майка и вие ще й предавате всяка вечер чрез коменданта ключовете на замъка.
Едуард Боун се поклони.
Понякога прекалената предпазливост е гибелна. Мортимър желаеше да избегне приказките върху състоянието на кралицата-майка, той искаше най-вече да изолира краля, с което даде възможност на младите лордове да се събират и да се уговарят много по-свободно далеч от замъка и от шпионите.
Лорд Монтегю събра приятелите си, които му изглеждаха най-решителни, повечето от тях младежи между двадесет и тридесет години: лордовете Молинс, Хъфорд, Клинтън както и Джон Невил Хорнеби и четиримата братя Боун: Едуард, Хъмфри, Уилям и Джон, който бе граф на Херифорд и Есекс. Младите образуваха партията на краля. Те имаха не само благоволението на Хенри Ланкастърски, но и нещо повече от това.
От своя страна Мортимър заседаваше в замъка в компанията на канцлера Бургхърш, на Симон Берифорд, на Джон Монмът, Джон Уиниард, Хюг Търплингтън и Малтравърс, и се съветваше с тях как да се попречи на образуването на нов заговор.
Епископ Бургхърш, усещайки вече, че вятърът се обръща, се показа по-умерен в строгостта; като се прикриваше зад сана си на духовник, той проповядваше разбирателство. Някога той бе съумял навреме да премине от партията на Диспенсърите към Мортимър.
— Стига арести, процеси и кръв — казваше той. — Може би ще ги задоволим с отпускане на земи, пари или почести…
Мортимър го спря с поглед, неговите очи с рязко очертани клепачи под гъстите вежди все още вдъхваха страх. Епископът на Линкълн млъкна.