И тъй, той й предлага второ въображаемо пътуване, отново до Италия. Вече е омъжена, с променено семейно положение, което не е интересна тема за обсъждане. Изпий виното. Тя ще заминава за Италия, вероятно със съпруга си, макар че от негова страна няма питания относно придружители. Той одобрява пътуването ако не за друго, то заради възможността да й предложи алтернатива; този път не конкурентен меден месец, но пътуване назад, в безболезненото минало условно. „Преди много, много години прекарах десет най-прелестни дни във Флоренция.“ Позоваването на далечния период служи за душевна анестезия. Преди толкова много, много години той все още е бил под „онези четирийсет“, когато самоограничението се превръща в същност на живота му. „Останах с най-прекрасни и поетични впечатления от Флоренция… макар да бях там сам. Какво ли щеше да бъде, ако… ако бях в компанията на жена, която е отзивчива, добра и красива — преди всичко красива!“
Безопасна територия. Фантазията е управляема, той е цар на фалшивата памет. След няколко десетилетия политическите вождове на страната му ще се специализират в изчегъртване от историята на упадъчните елементи, в заличаване на фотографските им следи. А ето го сега него — наведен над албума от спомени, старателно пъха между тях фигурата на някогашна приятелка. Залепи я вътре, тази снимка на плахата умилителна Верочка, докато светлината на лампата те подмладява, превръщайки бялата ти коса в черна сянка.
4
В Ясна поляна
Скоро след като я срещнал, той отишъл на гости в имението на Толстой, който го завел на лов. Предоставил му най-доброто укритие, над което обикновено прелитали бекасите. Но този ден небето останало празно за него. От укритието на Толстой току изпуквали изстрели — един, втори, трети. Всички бекаси летели към пушката на Толстой. Той самият отстрелял една-единствена птица, която кучетата не успели да намерят.
Толстой го смятал за посредствен, колеблив и немъжествен, за вятърничав любител на светските събития и презрян поклонник на Запада; прегръщал го, ненавиждал го, прекарал седмица с него в Дижон, сърдел му се, прощавал му, ценял го, ходел му на гости, извикал го на дуел, пак го прегръщал, презирал го. Ето как Толстой изразил съчувствието си, когато той лежал на смъртно легло във Франция. „Вестта за болестта Ви ме нажали много, особено като се убедих, че е сериозна. Осъзнах колко държа на Вас. Почувствах, че ще скърбя много, ако умрете преди мен.“
По това време Толстой ненавиждал вкуса към самоограничения. По-късно започнал да клейми плътските желания и да идеализира простичкия живот на християнското селячество. Опитите му да постигне целомъдрие се проваляли с комична честота. Бил ли е измамник, престорен благочестивец; или по-скоро самоограничението не му се е удавало, плътта му е отказвала да се подчини? Три десетилетия по-късно той умрял на една гара. Последните му думи не са били: „Локомотивът изсвири и ciao, както казват италианците.“ Дали успелият въздържател завижда на неуспелия? Има бивши пушачи, които отказват предложената цигара, но молят: „Издухвай дима към мен.“
Той постоянно пътувал; тя работела; била омъжена. Помолил я да му изпрати гипсова отливка на ръката си. Толкова пъти бил целувал истинската, целувал бил и въображаемата форма на истинската във всяко написано до нея писмо. Сега можел да докосне с устни гипсовия вариант. По-близък ли е гипсът до плътта, отколкото въздухът? Дали пък гипсът не е бил скулптура на неговата любов и нейната плът? В молбата му има някаква ирония: обичайно правят гипсова отливка на творческата ръка на писателя; и то обичайно когато е мъртъв.
И така, той задълбавал все по-навътре в старостта, осъзнавайки, че тя е — е била — последната му любов. След като формата била неговото поприще, дали по това време си е спомнял за първата си любов? Той се е вълнувал от формата. Размишлявал ли е върху тезата, че първата любов моделира живота? Тя или те подтиква да повториш същия вид любов и фетишизира нейните компоненти, или остава като предупреждение, капан, контрапример.