— Курво шибана!
Ругае ги и така:
— Дано те пипне рак!
Или:
— Размажи се под самосвал, задник смотан!
Питам го какво казва на шофьорките.
— О, не ги наричам курви — отвръща той. — Обикновено се задоволявам с „Кучко шибана!“.
После продължава да върти педалите, издирвайки дървета и страдайки за Гуендолин Харлет. По-рано когато някой шофьор го засечеше, думкаше по покривите на колите. Дум-дум-дум с ръкавица, подплатена с овча кожа. Сигурно е звучало като гръмотевичните ефекти на Щраус или Хенце. Освен това сгъваше страничните им огледала навътре, към прозореца, с което нервираше гадовете. Но престана да го прави; преди година получи уплах от едно синьо мондео, което го настигнало и го съборило от колелото, докато шофьорът бълвал всевъзможни страшни закани. Сега само им крещи с пълно гърло „курви шибани“. Не могат да му търсят сметка, защото са точно такива и си го знаят.
Започнах да нося на концертите дражета против кашлица. Раздавах ги като наказателни точки на провинилите се от непосредственото ми обкръжение, а на по-далечните бухачи по време на паузата. Не постигнах голям успех, както и трябваше да предвидя. Ако подадеш някому увито драже по средата на концерта, трябва да изтърпиш шумоленето от развиването на хартийката. Ако пък му подадеш голо, едва ли ще иска да го лапне, нали?
Някои хора дори не осъзнаваха, че с това искам да ги обидя и да си отмъстя; приемаха го като дружелюбен жест. Но ето че една вечер спрях онова момче до бара, хванах го за лакътя, но не така, че жестът ми да е недвусмислен. Обърна се — черно поло, кожено яке, щръкнала руса коса, широко непорочно лице. Швед беше сигурно или датчанин, може би финландец. Погледна какво му подавам.
— Майка ми винаги ми повтаряше да не приемам бонбони от любезни господа — каза той с усмивка.
— Кашляхте — отвърнах, омекнал и неспособен да покажа яд.
— Благодаря ви. — Хвана единия край на обвивката и лекичко го издърпа от пръстите ми. — Ще пийнете ли нещо?
Не, не, не ми се пие. Защо не? По причини, които се премълчават. Бях на страничното стълбище под ниво 2 А. Андрю беше отишъл до тоалетната и аз се заговорих с това момче. Не си прецених времето. Тъкмо си разменяхме телефоните, когато се обърнах и видях, че Андрю ни гледа. Едва ли можех да се престоря, че ще купувам кола на старо. Или че ми е за пръв път. Или че… няма значение. Не влязохме за втората част (Четвъртата на Малер) и прекарахме дълга кошмарна вечер. Оттогава Андрю не е стъпил на концерт с мен. Освен това каза, че не желае да споделя леглото ми. Каза, че още (вероятно) ще ме обича, че още (вероятно) ще живеем заедно, но никога повече няма да спи с мен. По-късно каза, че не иска дори половинчата близост, не, мерси. Сигурно ще си помислите, че това ще ме накара да кажа „Да, разбира се, ще пийна едно“ на усмихнатото невинно шведче или финладче, или каквото е там. Но ще сгрешите. Не, без мен, много благодаря.
Сложна работа, нали? Сигурно и на изпълнителите не им е лесно. Ако се правят, че не забелязват бухащите копелета, рискуват да ги помислят за толкова погълнати от музиката, че все едно казват: хайде, кашляйте си на воля, ние не обръщаме внимание. Но ако се опитат да наложат авторитета си… Виждал съм Брендел да се извръща от клавиатурата по средата на Бетовенова соната и да мята свиреп поглед по посока на виновника. Но кретенът май дори не се усети, че Брендел го порицава, докато ние, останалите, започнахме да се притесняваме да не му разстрои свиренето и прочие.
Измислих нов подход. Това с дражетата против кашлица беше малко неясен жест от велосипедист към шофьор: да, любезно благодаря, че свърнахте в колоездачната алея, и без това имах намерение да набия спирачки и да получа инфаркт. Никакви такива. Може би беше време да подумкам малко по тенекиите им.
Искам да ви обясня, че съм с прилично здрава физика: двете десетилетия в гимнастическия салон не са ми навредили; на фона на обичайната слаботелесна аудитория минавам за як борец. Освен това се обличах в тъмносин костюм от дебел шевиот; бяла риза; едноцветна вратовръзка, също тъмносиня; а на ревера ми — значка с хералдически щит. Съзнателно търсен ефект. Можех да мина за официален разпоредител пред смутителите на тишината. Накрая се преместих от централната част на партера в едно от крилата. Това са стъпаловидните странични сектори на залата, откъдето можеш да следиш диригента и същевременно да надзираваш партера и предната половина на балкона. Този разпоредител не раздаваше бонбончета. Този разпоредител изчакваше паузата и проследяваше злосторника — колкото се може по-показно — до бара или до една от онези площи за разтъпкване с панорамни гледки към небосвода над Темза.