Оттогава насетне и коремът, и кесията му набъбнаха, а нервите му се успокоиха. Поглъщаше количества храна, достойни за кардинал, както биха се изразили италианците. Държеше речи за ядивността на всякакви храни — от каперсите до горския бекас; можеше да обясни как перестият лук е бил донесен във Франция от завръщащите се кръстоносци, а пармското сирене — от мосю принца Талейран. Когато му поднасяха яребица, той откъсваше бутчетата й, отхапваше и от двете със замислен вид, кимваше критично и обявяваше на кой крак се е отпускала яребицата, докато е спяла. Падаше си по чашката. Ако му поднесяха грозде за десерт, той го побутваше с думите: „Не съм свикнал да пия виното си на хапчета.“
Съпругата на Дьолакур одобри избора на порок, тъй като един чревоугодник се задържа вкъщи повече от един комарджия. Годините минаваха и фигурата й започна да наподобява тази на съпруга й. Тлъстееха безгрижно, докато един ден, както си се тъпчеше следобед в отсъствието на мъжа си, тя взе, че се задави с пилешка кост. И умря. Жан-Етиен се прокле, че я е оставил самичка; прокле лакомията си, с която я бе заразил и пратил в гроба. Прокле съдбата, шанса или каквото там направлява земните дни, задето е вкарало костта в кривото й гърло под такъв смъртоносен ъгъл.
Когато първоначалната му мъка се поуталожи, той се съгласи да живее при Шарл и мадам Амели. Започна да изучава правото и често го намираха погълнат от Деветте закона на Кралството. Знаеше наизуст Кодекса за селското стопанство и намираше утеха в неговата категоричност. Можеше да цитира законите, свързани с роенето на пчелите и смесването на тор; знаеше глобите за биене на църковната камбана по време на буря и за продаване на мляко, престояло в медни гюмове; дума по дума рецитираше наредбите за поведението на дойките, за извеждането на кози на паша в горите и погребването на животни, намерени мъртви на пътя.
Известно време продължи с лакомията си, сякаш иначе би осквернил паметта на жена си. Но макар коремът му да оставаше ненаситен, душата му вече се противеше. Това, което го отказа от чревоугодничеството, беше едно решение на градската управа от есента на хиляда осемстотин и някоя си година, че като хигиенна мярка и жест на благотворителност трябва да се построи обществена баня. Идеята, че сапунът и водата ще подтикнат към умереност и въздържание един човек, възхваляващ изобретяването на ново ястие, както астрономът откриването на нова звезда, събуди присмех у едни и настрои морализаторски други. Ала Дьолакур никога не бе плащал дан на чуждото мнение.
След смъртта на жена си той получи скромно наследство. Мадам Амели му подсказа, че ако го вложи в строежа на банята, ще прояви както благоразумие, така и гражданска съвест. За да събуди интерес към начинанието, градската управа бе разработила схема по италиански модел, наречен „тонтина“. Сумата, която трябваше да се набере, щеше да бъде разделена на четирийсет равни дяла; всеки от вложителите трябваше да е навършил четирийсет години. Годишната лихва щеше да е два процента и половина и при смъртта на някой от тях лихвата върху дела му щеше да се разпределя между останалите. Простата аритметика водеше до просто изкушение: при трийсет и девет покойници последният жив участник в начинанието щеше да се радва на годишна лихва, равна на първоначалната му вноска. Срокът на заема приключваше със смъртта на последния инвеститор и капиталът щеше да се върне на определените наследници на четирийсетимата.
Когато мадам Амели за пръв път спомена на съпруга си за схемата, той изрази съмнение.
— Не мислиш ли, скъпа, че това може да събуди старата страст на баща ми?
— Тук не става дума за хазарт, след като няма как да загубиш.
— Така твърдят всички комарджии.
Дьолакур одобри предложението на снаха си и започна с любопитство да следи набирането на вноските. Появеше ли се нов инвеститор, той записваше името му в тефтерче и добавяше рождената му дата и бележки за здравето, външния вид и родословието му. Когато един петнайсет години по-стар от него фермер се включи в схемата, Дьолакур бе обзет от радост, каквато не бе изпитвал никога след смъртта на жена си. След няколко седмици бройката се запълни и той разпрати до другите трийсет и деветима предложение, гласящо, че след като, тъй или иначе, са в един и същи батальон, не е зле да си изберат отличителен знак, като например лентичка на палтото. Предложи и да учредят годишна среща с вечеря за акционерите (без малко да напише „оцелелите“).