Убеден в тази практическа необходимост, Дьолакур отправи извинения към покойната си съпруга и се споразумя с една прислужница в банята да я посещава веднъж седмично. Тя беше благодарна за парите, които й оставяше, и след като Дьолакур още в началото разколеба всякакви прояви на нежност, той започна с нетърпение да очаква срещите. Реши, че когато трийсет и деветият от списъка умре, ще й даде сто франка, или може би малко по-малко, като признателност за благотворните й услуги.
Починаха и други спонсори; Дьолакур вписваше датите на смъртта им в тефтерчето си и усмихнато вдигаше тост за кончината им. В една такава вечер мадам Амели, вече в спалнята, каза на съпруга си:
— Какъв е смисълът да живееш само и само да надживееш другите?
— Всеки от нас трябва да намери смисъла за себе си — отвърна Шарл. — Той го открива в това.
— Но не ти ли се струва странно, че напоследък сякаш най-голяма радост му доставя смъртта на неговите познати? Той не търси удоволствие в обичайните житейски наслади. Като че ли дните му са подчинени на най-строг дълг… но дълг към какво, дълг към кого?
— Вложението беше твоя идея, скъпа.
— Когато я предложих, не предполагах, че ще повлияе така на характера му.
— Характерът на баща ми — отвърна твърдо Шарл — не се е променил. Вече е остарял и овдовял. Естествено е удоволствията му да са намалели и интересите му да са по-различни. И все пак той проявява същата живост на ума и същата логика към сегашните си интереси, както към онова, което го е вълнувало на младини. Характерът му не се е променил — повтори Шарл, сякаш обвиняваха баща му в старческо слабоумие.
Ако бяха попитали Андре Лагранж, той щеше да се съгласи с мадам Амели. Някогашният похотливец Дьолакур се бе превърнал в аскет. Някогашният защитник на толерантността Дьолакур проявяваше жестокост към другите простосмъртни. Седнал в Кафе Англе, Лагранж изслушваше заключителната част на речта за неадекватното приложение на осемнайсетте члена от Закона за отглеждане на тютюн. Последва мълчание, Дьолакур отпи глътка вода и продължи:
— Всеки човек трябва да изживее три живота. Това е третият ми.
Ергенство, брак, вдовство, предположи Лагранж. Или може би комарджийство, чревоугодничество, тонтина. Но като човек, отдаден на съзерцание, Лагранж бе забелязал, че хората често правят големи обобщения от някоя дребна случка, преувеличавайки нейната значимост.
— И как се нарича този трети живот? — попита той.
— Чудно нещо — каза Дьолакур, — с напредването на годините нагласата на човек се променя. Като млад почитах свещеника, уважавах семейството си и бях изпълнен с амбиции. Що се отнася до сърдечните увлечения, когато срещнах жената, която щеше да ми стане съпруга, открих как дългата прелюдия към любовта води, с разрешението и одобрението на обществото, към онези плътски наслади, които са ни толкова скъпи. Сега, като остарях, не съм толкова убеден, че свещеникът може да ни покаже най-правия път към Бога, роднините ме вбесяват и нямам никакви амбиции.
— Така е, защото си се сдобил с някакво богатство и някаква философия.
— Не, по-скоро оценявам по ума и характера, отколкото по ранга. Кюрето е приятен за компания, но глупав като теолог; синът ми е честен, но досаден. Забележи, че не изтъквам добродетелта като причина за промяната на разбиранията ми. Просто ми се случи нещо.
— А плътските наслади?
Дьолакур въздъхна и поклати глава.
— На млади години, докато бях войник и още не познавах жена си, естествено, ползвах услугите на жените, които предлагаха себе си. Нищо от тези младежки приключения не ми подсказа, че е възможно плътските наслади да събудят любов. Представях си… не, бях убеден, че винаги става обратното.
— Как се казва тя?
— Да вземем роенето на пчелите — продължи Дьолакур. — Както знаеш, законът е ясен. Ако собственикът проследи пчелите си, когато се роят, има право да си прибере рояците и да ги смята за своя собственост. Но ако ги изпусне, притежателят на земята, където кацнат, има законно право върху тях. Или да вземем случая със зайците. Онези зайци, които преминават от един развъдник в друг, стават собственост на човека, върху чиято земя се намира вторият развъдник, освен ако той не ги е подмамил там чрез мошеничество или хитрост. Както е и при гълъбите. Ако прелитат над общинска земя, принадлежат на този, който ги отстреля. Ако кацнат в друг гълъбарник, принадлежат на собственика му, пак при условие, че той не ги е подмамил там чрез мошеничество или хитрост.
— Съвсем ме обърка — погледна го благо Лагранж, който бе запознат със страстта на приятеля си към спазване на границите.