— Искам да кажа, че доколкото е възможно, създаваме правила. Но кой може да предскаже кога ще се роят пчелите? Кой може да предвиди накъде ще литне гълъбът и кога на заека ще му омръзне неговият зайчарник?
— Как се казва тя?
— Жан. Прислужница е в банята.
— Жан, която прислужва в банята? — Всички познаваха Лагранж като кротък човек. Сега той скочи от стола си и го събори с ритник. Трясъкът напомни на Дьолакур за армейските му дни, за внезапни дуели и потрошен инвентар.
— Ти я познаваш?
— Жан, която прислужва в банята? Да. Забрави за нея!
Дьолакур се озадачи. Разбираше смисъла на думите, но не и мотива или целта им.
— Кой може да предвиди накъде ще литне гълъбът? — повтори той, доволен от сентенцията си.
Подпрял юмруци на масата, Лагранж се бе надвесил над него, разтреперан от яд. Досега Дьолакур не бе виждал приятеля си толкова сериозен и толкова разгневен.
— В името на нашето приятелство забрави за нея — повтори той.
— Не ме чуваш — каза Дьолакур и облегна гръб на стола си, да е по-далеч от лицето на приятеля си. — Отначало всичко се свеждаше до едната хигиена. Държах само момичето да е покорно и толкова. Не желаех ласки в замяна, напротив, отблъсквах ги. Не й обръщах много внимание. Но въпреки това взех, че се влюбих. Кой може да предвиди…
— Чувам те и в името на нашето приятелство настоявам да ме послушаш.
Дьолакур се замисли над молбата. Не, това беше ултиматум, а не молба. Внезапно се пренесе на масата за карти срещу играч, който по незнайни причини е вдигнал залога десетократно. В такива моменти, преценявайки безизразното ветрило в ръцете на съперника си, Дьолакур винаги бе разчитал на инстинкта си, а не на пресмятането.
— Няма да стане — отвърна тихо той, сякаш слагаше на масата малък коз.
Лагранж напусна кафенето.
Отпивайки от чашата с вода, Дьолакур спокойно обмисли възможните причини. Сведе ги до две: неодобрение и ревност. После изключи неодобрението: Лагранж бе наблюдател на човешкото поведение, а не моралист, който заклеймява хорските капризи. Трябва да бе ревност. Към момичето или към онова, което то въплъщаваше и доказваше: здраве, дълголетие, победа? Вярно бе, че този списък подтикваше хората към чудато държане. Лагранж явно бе превъзбуден и бе отлетял като разлютен пчелен рояк. Е, той нямаше да го последва. Нека кацне където ще.
Дьолакур продължи с обичайните си занимания. Не спомена никому за избухването на Лагранж и постоянно го очакваше да се появи отново в кафенето. Липсваха му ежедневните спорове или поне вниманието, с което Лагранж го слушаше; но постепенно се примири със загубата. Започна да посещава Жан по-често. Тя не го питаше защо и само кимаше, докато й говореше за непонятни закони и наредби. Тъй като я бе предупредил да се въздържа от неуместни прояви на чувства, тя си оставаше мълчалива и хрисима, но забелязваше, че неговите ласки стават все по-нежни. Един ден му съобщи, че чака дете.
— Двайсет и пет франка — отвърна машинално Дьолакур. Тя се възпротиви, не молела за пари. Извини й се — умът му бил другаде — и попита сигурна ли е, че детето е негово. Като чу уверенията й, по-точно тона на уверенията, в който нямаше и капка от разпалеността на измамниците, той предложи да наеме дойка за бебето и да плаща за отглеждането му. Запази за себе си изненадващата обич, която бе започнал да изпитва към Жан. По негово мнение това всъщност не я засягаше; засягаше само него и той смяташе, че ако изрази чувствата си, те ще изчезнат или ще се усложнят ненужно. Даде й да разбере, че може да разчита на помощта му и толкова. Иначе се радваше на любовта си като на нещо лично негово. Сгреши, че каза на Лагранж; и пак щеше да сгреши, ако споделеше с някой друг, дума да няма.
След няколко месеца Лагранж стана трийсет и шестият покойник, участващ в тонтината. Тъй като Дьолакур не бе споменал никому за скарването им, се почувства длъжен да отиде на погребението. Докато спускаха ковчега, той рече на мадам Амели:
— Не се грижеше достатъчно за себе си.
Когато вдигна поглед, видя сред групата опечалени от другата страна на гроба Жан. Бе застанала най-отзад, с издута рокля.
Според него от закона относно дойките полза нямаше. Постановлението от 29 януари 1715-а беше съвършено ясно. На дойките се забраняваше да кърмят едновременно две деца под страх от поправително наказание и глоба от 50 франка за съпрузите им; те бяха длъжни да обявят собствените си бременности до края на втория месец; забраняваше им се също така да връщат децата в дома на родителите им дори в случай на незаплащане, а трябваше да продължат кърменето, което по-късно биваше заплатено от полицейския трибунал. Всеизвестно беше обаче, че на такива жени не може да им се има вяра. Те се договаряха с родителите на други пеленачета; лъжеха относно периодите на бременността си; а възникнеха ли парични спорове между родители и дойка, бебето много често не оцеляваше до следващата седмица. Може би в края на краищата той трябваше да позволи на Жан да кърми сама детето си, защото тя искаше именно това.