Когато отначало започнах да му чета, не беше като сега, да повтаря една-две думи или само да вметне нещо. Стигаше да спомена някое хубаво заглавие като яйчени крокети или задушен език, или риба къри, или гъби по гръцки, и той започваше, и нямаше спиране. А какви неща помнеше! Веднъж тъкмо бях започнала да чета за карфиол по тоскански („Накъсвате една голяма глава на китки и бланширате 7 минути“), когато той се намеси и не млъкна. Спомни си цвета на покривката, кофичката с лед, закрепена за ръба на масата, заваления английски на келнера, зеленчуците на скара, цветарката с розите, тънките дълги пакетчета захар за кафето. Спомни си, че подготвяли църквата от другата страна на площада за някаква венчавка на знаменитости, че италианският премиер се опитвал да сформира четвърто поред правителство за година и четири месеца, че съм си събула обувките и съм потъркала пръсти по голия му прасец. Спомни си всичко това и покрай него и аз си го спомних, поне за кратко. По-късно ми избледня и вече не бях сигурна така ли е било, или не. Имам си го тоя проблем с нещата, които говори.
Не, в кабинета със сигурност нямаше никакви интимности. Както казах, много изряден беше. Дори и след като разбрах, че не съм му безразлична. А и той го разбра за мен. Винаги е държал да не смесваме едното с другото. В кабинета и в чакалнята бяхме колеги и там говорехме само за работа. Веднъж споменах нещо за ресторанта от предишната вечер, нещо такова. Не че имаше пациент, сами бяхме, но той ме смрази с поглед. Поиска ми някакви рентгенови снимки, които знаех, че не му трябват. Така беше, докато не удареше ключа на кабинета. Искаше едното да си е отделно от другото.
Всичко това, разбира се, беше много отдавна. Пенсионира се преди десет години, а от седем спим отделно. Той го пожела, не аз. Ритала съм го насън, а и искал, като се събуди, да си пусне новините. Доколкото си спомням, не се възпротивих кой знае колко, защото по онова време вече си бяхме като две дружки, ако се сещате за какво става въпрос.
Така че представете си изненадата ми една вечер, тъкмо като го завивам… беше скоро след като взех да му чета, и чувам буквално следното:
— Мушни се при мен.
— Много си сладък — казах, но се направих на разсеяна.
— Мушни се при мен — повтори той. — Моля ти се. — И ме погледна с едни очи… като навремето.
— Не съм… готова — казах. Нямах предвид да се подготвям като в ония години, не, просто не бях готова в друг смисъл. В най-различен смисъл. Че коя жена би била след толкова време?
— Хайде, загаси лампата и се съблечи.
Е, нали се сещате какво си помислих. Реших, че може да се дължи на лекарствата. Но после се зачудих дали пък причината не е в това, което му чета, в начина, по който миналото се връща, и че може би този момент, този час, този ден за него изведнъж стават като едно време. И като си представих, че е така, сърцето ми се разтопи. Никак не бях настроена за подобно нещо, нямах желание да го правим, то не става така, но как да му откажа. Тъй че загасих лампата и започнах да се събличам на тъмно, и го чувах как се ослушва… ако се сещате какво имам предвид. Да, това беше някак вълнуващо, това ослушване в тишината, и накрая си поех дъх, отметнах завивките и легнах до него.
И тогава го чух да казва… тия думи ще ги помня до последния си ден, да казва с оня свой хладен глас, сякаш съм заприказвала за личния си живот пред пациентите, да казва:
— Не, не ти.
Помислих, че ми се е счуло, но той повтори:
— Не, не ти, кучко.
Това беше преди година-две, оттогава насам какво ли не ми сервира, но това беше най-ужасното, ако разбирате какво имам предвид. Просто станах от леглото и си отидох в стаята, но дрехите си оставих на куп до леглото му. На сутринта можеше да му просветне какво е било, стига да поискаше. Нито поиска, нито му просветна. Чувството за срам отдавна го е напуснало.
— Американска салата от зеле — чета аз. — Ориенталска салата с бобени кълнове. Салата от цикория и цвекло. Салата от бланширан спанак. Зелена салата с яйце и майонеза. Салата „Цезар“. — Той повдига леко глава. Продължавам. — Четири порции. За тази прочута калифорнийска салата ви трябват: 1 глава чесън, обелена и нарязана на ситно в чаша зехтин, нищо повече.
— Чаша — повтаря той. С това иска да каже, че не харесва американския начин на отмерване с чаши, и най-големият глупак знаел, че има чаши с най-различни размери. Винаги си е бил такъв, много прецизен. Ако готвеше по рецепта, в която се казваше „Сложете две-три лъжици“ от нещо си, ужасно се нервираше, защото искаше да знае дали да са две, или да са три, не може и двете да са верни, нали, Вив, логично е едното от тях да е по-добро.