И той очаквателно вдига очи към мен.
— Четири порции. Предварително затоплете фурната до 180 градуса. Класическите рецепти за това ястие държат на говежди бъбреци. — Той поклаща глава в израз на леко несъгласие. — Ако готвите с тях, трябва да ги бланширате. Нарежете на ситни кубчета, около сантиметър: седемстотин и петдесет грама говежди бут или друго месо.
— Или друго — повтаря неодобрително той.
— Три четвърти килограм телешко или агнешки бъбреци.
— Или.
— Три лъжички масло или говежда мас.
— Или — извисява глас той.
— Брашно с подправки. Две чаши костен бульон.
— Чаши.
— Една чаша сухо червено вино или бира.
— Чаша — повтаря той. — Или — повтаря той. После се усмихва.
И за миг аз се чувствам щастлива.
Клетка за овошки
Когато бях на тринайсет, открих в шкафчето на банята тубичка противозачатъчен гел. Макар в общи линии да подозирах, че всичко, което се крие от мен, вероятно е свързано със секса, не успях да отгатна предназначението на тази смачкана тубичка. Някакъв мехлем за екзема, косопад или отпусната кожа. Но ситно изписаното упътване с тук-там олющени букви ми разкри това, което не желаех да науча. Моите родители все още го правеха. По-лошото беше, че при това положение мама можеше да забременее. Видя ми се, как да кажа, немислимо. Аз бях на тринайсет, сестра ми на седемнайсет. Може би тубичката беше много, много стара. Натиснах я предпазливо и бях съкрушен, когато тя меко хлътна под палеца ми. Докоснах капачето, което сякаш само се развинти с хлъзгава бързина. Другата ми ръка, изглежда, бе натиснала отново, защото на дланта ми се изцърка някаква гадост. Само като си представих, че майка ми си причинява това, каквото и да означаваше „това“, защото най-вероятно пълният комплект включваше и други неща. Помирисах смазочното вещество. Нещо средно между зъболекарски кабинет и гараж, помислих си. Отвратително.
Това се случи преди повече от трийсет години. Не се бях сещал за него до ден-днешен.
Познавам родителите си, откакто се помня. Това твърдение сигурно ви се струва очевидно, съзнавам го. Но нека да обясня. В детските си години се чувствах обичан и закрилян и съответно откликвах с подобаваща вяра в неразривността на връзката с родителите. После настъпи периодът на раздразнението и измамната зрялост, но в рамките на нормалното, като при всеки друг. Напуснах родния дом без травми и никога не съм се откъсвал от него задълго. Осигурих внучета, по едно от всеки пол, да компенсирам сестриното си посвещаване на кариерата. По-късно съм водил отговорни разговори с родителите си — добре, с майка ми — относно неизбежността на остаряването и практичността на бунгалата. Организирах обяд в ресторант за четирийсетата годишнина от сватбата им, проверих условията в пансионите за стари хора, обсъдихме завещанията им. Мама дори ми каза какво иска да се направи с праха им. Трябваше да занеса урните на някоя отвесна скала на остров Уайт, от което стигнах до извода, че там за пръв път са се обяснили в любов. Присъстващите трябваше да разпръснат праха им на вятъра и чайките. Дори усетих, че вече се притеснявам какво ще правя с празните урни. Не вървеше и тях да ги метна от скалата; нито пък да ги запазя и да си държа вътре, знам ли, пури, шоколадови бисквити или коледни играчки. Дума не можеше да става да ги пусна в някой контейнер за боклук на паркинга, който мама предвидливо ми беше оградила с кръгче върху топографската карта. Беше ми я напъхала в ръцете, докато татко го нямаше в стаята, и от време на време се осведомяваше пазя ли я на сигурно място.
Нали виждате, познавам ги. Цял живот са ми били пред очите.
Майка ми се казва Дороти Мери Бишоп, а моминското й име е било Хийткок, от което се е отказала радушно. Баща ми е Станли Джордж Бишоп. Тя е родена през 1921, той през 1920 г. Израснали са в различни части на западна Средна Англия, срещнали се на остров Уайт, установили се в далечно предградие на Лондон, подобно на селце, а сега, на стари години, живееха на границата между Есекс и Съфък. Животът им беше подреден. По време на войната майка ми работела в картографската служба на графството; баща ми служел в Кралските военновъздушни сили. Не, не е бил летец-изтребител или нещо такова; той имаше администраторски талант. По-късно работеше в местната управа и накрая стигна до заместник-кмет. Обичаше да казва, че отговаря за всичко, което според нас става от само себе си. Необходим, но неоценен: баща ми обичаше иронията и беше избрал този начин да се представя.