— Влюбен съм в теб, Маги, и не знам какво да правя.
— Защо трябва да правиш нещо, Елиът?
— Защото никога не ще напусна Франсис.
— Не искам да я напускаш заради мен, Елиът, но ти трябва сериозно да помислиш самия себе си — тя се отнася ужасно с теб.
— Никога; не и след това, което се случи с окото й. Никога не бих могъл да я изоставя.
Опитвах се да му помогна; спокойно му обяснявах, че максимата „око за око“ изглежда доста логична, но не и живот за едно око. Просто не беше справедливо. Елиът обаче не можеше да разбере мотивите ми. Няколко седмици след това в една късна вечер аз разчиствах бюрото си, тъй като бях назначена да работя в Близкия изток. Той влезе в репортерската стая.
— Извинявай — каза тихо и ми подаде една жълта роза. — Съжалявам, че ти причиних всичко това.
— Аз също съжалявам — отговорих сдържано — за цялата работа.
И наистина си беше така, но вече беше късно.
— Така и така стана дума за пари — Грейсън продължава да се хили след историята с празните кутии от газирана вода, — корпорацията ли трябва да поеме разходите по пренасяне на тялото от Ливан дотук или само твоят отдел?
Гърлото ми се свива и аз просто не мога да си поема дъх.
— Не съм мислил за това — отговаря му Елиът, забелязал реакцията ми.
— Дявол да го вземе — възкликва Грейсън. — Формално твоят отдел наистина носи отговорността: вие изпратихте бедния човек там, това е ваше задължение.
Елиът потръпва.
— Боже мой, Грейсън.
Струва ми се невероятно, че е толкова безчувствен, особено когато става дума за мъртвец.
— Още един скоч, Маги? — пита Елиът и поглежда с отвращение към Грейсън. — Мисля, че няма да е зле ние двамата да си поръчаме по още едно.
След като даваме поръчката на Педро, чието име е написано на табелка върху червения му казашки жакет, питам едва чуто:
— Колко точно може да струва превозът на едно тяло от Ливан дотук?
— Е, Маги, това си е проблем на корпорацията — казва Грейсън, като обръща с ръка раменете ми. — Недей да се тревожиш за това, макар че и ти ще бъдеш засегната, защото всички допълнителни разходи ще се осъществяват с рязане от заплатите ви.
— О, за Бога, Грейсън — провиква се Елиът. — Направо си непоносим.
— Чакай малко, Елиът — прекъсвам го, давайки си сметка, че гласът ми е станал по-писклив. — Искам да знам размера на разходите.
Шефът вдига рамене и вади от вътрешния джоб на сакото си малък бележник и химикалка. Безмълвно започва да прави някакви изчисления върху нова страница, сетне не заявява:
— Около три хиляди долара.
Педро донася напитките, за щастие прекъсва разговора ни. Изкушавам се да атакувам Грейсън, да му покажа колко е безчувствен и загрубял, което вероятно обясняваше и факта, че тялото му вече не функционира както трябва. Това обаче би било истинска катастрофа, защото ако направех това, никога вече нямаше да правя репортажи от Близкия изток, нито пък да работя в новия телевизионен журнал, нито дори да пиша на машина в Ей Би Ен.
— Имаме и друга възможност — казвам аз, като поглеждам многозначително към Елиът.
— Каква е тя, мис Рошава глава? — пита Грейсън в опит да се пошегува.
Не мога да се спра, въпреки ме явно е по-безопасно да стоиш срещу куршумите в Бейрут, отколкото да си играеш на военни игрички с безчувствения телевизионен шеф, който в момента се занимава с въпроса за неприятното, но необходимо орязване на бюджета.
— Добре, Грейсън — казвам, като се усмихвам изкусително, — защо не опиташ да поискаш разходите да бъдат изплатени от клона на Организацията за освобождение на Палестина „Ал Фатах“, тъй като снарядът, който уби Джо, беше изстрелян от негов член. Или ако не е много удобно Ей Би Ен да се договаря с терористична организация като „Ал Фатах“, можеш да се обърнеш директно към сирийците или либийците, тъй като те доставят оръжието, и просто да ги помолиш да поемат разходите по превоза на тялото на Джо от Ливан до САЩ. В крайна сметка техен снаряд откъсна главата му.
Разплаквам се, от което Грейсън така се смущава, че събаря чашата си с вода, в резултат на което дотичва Педро да попие водата от мократа покривка и да смени мокрото панерче с хляба.