— Още утре сутринта.
Шефът удря с ръка но масата.
— Дадено — казва с нещастен вид той. — И се надявам да сте се насладили на вечерята си, защото аз наистина не можах.
Става от масата, а Елиът подвиква след него:
— Ей сега идвам, Грейсън…
Остава при нас колкото да опита още веднъж късмета си.
— Изпитвам най-противоречиви чувства от факта, че ще работя с теб, скъпа. Съжалявам, че няма да живееш тук, но пък съм спокоен, че журналът ще потръгне, щом като ти си от другата страна, в Близкия изток.
Целува ме по челото.
— Промени решението си, Маги; поне поразмисли още малко по въпроса.
— О, Елиът — казвам му тихо, — искам да си щастлив, наистина го искам, но не мога да ти помогна. Просто от това няма да излезе нищо.
— Елиът! — изревава Грейсън.
— Идвам, Грей — вика Елиът и забързва след него.
Най-после сме сами. Куинси поръчва кафе.
— Уф! — въздъхва тя. — Не беше лесно, нали? А ти казваш, че не завися от никого.
И се разсмива.
— Невероятна си. И сега какво?
— Сега ще имаме друга среща, за да подпишем и оформим всичко, след това можем да режем лентата. Първият журнал трябва да се излъчи през март.
— Очаквам го с нетърпение.
Куинси изглежда угрижена.
— Дали не сбърках, когато уговарях връщането ти в Израел, дали то е най-доброто за теб?
— Защо говориш така?
— Главно заради неопределеното ти отношение към твоя генерал.
— То е съвсем ясно, Куинси. Нервна съм, защото той не се побира в никое от познатите определения.
— Какво искаш да кажеш?
— Не прилича на никой, когото познавам, и се страхувам да не ме изостави. Странно, но преди да дойда, споделих това и с мама.
— Говорила си с майка си за това, че те е страх да не те изостави Ави?
— Не. Говорихме за друго — че ако татко я изостави, тя няма да го преживее. Ядосах се, че е толкова слаба, толкова сантиментална. Щеше ми се да я разтърся, да й помогна да разбере, че макар и пренебрегната, е все още цялостна личност.
— Но тя не е, Маги. Дали с него или без него, тя не е цялостна личност.
— Съзнавам го и ми е мъчно. Освен това не съм сигурна дали и аз съм цялостна личност. На моменти ми се струва, че съм загубена без Ави.
— Ти можеш без него и го знаеш много добре. Вярно е, боли много, но човешките същества издържат и на най-ужасна болка.
Тя спира за малко.
— И аз издържах.
Пресягам се и докосвам ръката й.
— Извинявай, Куинси, бях забравила…
Тя се покашля.
— Слава Богу, че и аз забравям понякога.
След няколко секунди мълчание пита:
— Между другото, откъде ти хрумна, че той ще те изостави, Маги?
— Нали знаеш, че има безчет причини, поради които мъжете изоставят любовниците си — например след пристъп на чувство за вина към съпругата или просто след събуждане някоя сутрин решава, че вече му е омръзнало. И аз не знам откъде ми хрумна. Въобще трябва ли да търсим някакъв смисъл в това?
Куинси се усмихва.
— Знаеш ли, в началото, когато се чувствах така уязвима и несигурна с Дан, просто съсредоточавах вниманието си върху някой негов навик, който ме подлудяваше.
— Вече опитах това със смешните му къси бежови чорапи.
Куинси се разсмива.
— Звучи страхотно. Наистина ли ги носи?
— О, да, това му е в кръвта. Всички израелци мислят, че чорапите им трябва да си отиват с ризите, а пък ризите им съвсем не са първа хубост. Във всеки случай аз опитах да съсредоточа вниманието си върху бежовите му чорапи.
— Не съм сигурна, че точно те трябва да бъдат твоят обект на внимание, защото обикновено мъжете с най-хубавите чорапи са най-ужасните съпрузи.
— И кой е направил това изследване?
— То е из „Записките на Рейнолдс“ — казва с усмивка тя, — основани върху личния ми опит. Първият ми съпруг носеше черни вълнени три четвърти чорапи — и виж какъв мръсник излезе.
— Е, в случая с Ави това не можа да ми помогне, защото точно когато се опитах да поохладя чувствата си с помощта на чорапите му, той се показа прекалено умен за мен.
Куинси изглежда озадачена.
— И кога се опита?
— На Мъртво море — отвърнах напълно сериозно.
Куинси поклаща глава.
— Грейсън е прав, като казва, че от тебе ще излезе отличен режисьор.
— Трябва да се прибирам, Куинси. Хайде да тръгваме, а?