Изкушението да се прозея беше почти непреодолимо — щеше ми се да се протегна добре и да измърморя нещо от рода на това, че не искам повече да чувам за интервюта. Крис скочи веднага от мястото си, преметна раницата си на гръб и подпря на рамо миникамерата. Аз също станах (червената ми тениска беше залепнала за облегалката на пластмасовия стол) и последвах Крис и Башер. Вратата към кабинета на Ахмед беше отворена и той тръгна към нас.
— Госпожице Маги — каза той, — днес правя почти невъзможното за вас само защото хората от западната преса са мои добри приятели.
Ръкувахме се и забелязах, че обичайно бледото му лице беше добило сивкав оттенък, а гласът му хриптеше повече, отколкото на последната ни среща, по време на която той не беше спрял да кашля и да пуши цигара след цигара.
Покани ни в опушения си кабинет.
— Заповядайте, влезте.
Крис остави раницата и миникамерата на пода. Той видимо се смути при вида на една от снимките по стените; на нея бяха заснети дванайсет-тринайсет годишни момчета, които позираха с автомат „Калашников“ АК-47 и ръчни гранати. Но снимката с най-кошмарно въздействие висеше вдясно от бюрото на Ахмед: на голям формат в близък план се виждаха осакатени тела, захвърлени направо на земята около някакъв изгорял автобус край пътя. Това се считаше за едно от най-славните дела на борците от Организацията за освобождение на Палестина. То беше извършено в една нощ с някакъв случайно минаващ през Хайфа към Тел Авив автобус.
— Ще се срещнете с него — каза Ахмед, като ме гледаше настойчиво.
Обърнах се изненадана.
— С кого?
Той посочи към снимката.
— С човека, който е извършил тази военна акция — именно той е в затвора.
Крис присви очи и промърмори:
— Света Дево.
Ахмед се усмихна.
— Неговият брат ви очаква.
— Къде? — попита Крис, като все още не откъсваше поглед от снимката.
— Чака ви в коктейлния бар в „Американ Колъни Хотел“.
— По какво ще го познаем? — попитах.
— Той е дребен и мургав и отговаря на името Рашид — отвърна Ахмед.
Погледнах към Крис.
— Страхотно.
Ринглър се усмихна, като непрестанно въртеше из ръцете си филмова лента.
— Мечта — измърмори той.
С видимо усилие Ахмед се изправи, за да ни изпрати до вратата. Тъкмо тогава го налегна силен пристъп на кашлица, в резултат на което цялото му тяло се разтресе. Очевидно се задушаваше. Най-после успя да се изправи, подпирайки се на стената.
— Изпратете ми, ако обичате, копне от лентата с интервюто — изхриптя той.
— Аз ще се погрижа за това, Ахмед — отвърнах аз. — И много ви благодаря.
— Дребен и мургав и отговаря на името Рашид — повтарях под носа си аз.
Крис ме последва към коридора, където същите млади грубияни с необикновено тесни панталони все още се размотаваха, а в очите им проблясваха същите злобни пламъчета. Отново започнаха да издават същите кудкудякащо-съскащи звуци по мой адрес. Внезапно спрях и вдигнах единия си крак така, че подметката да застане точно пред физиономиите им. Крис трябваше да се подпре на стената.
— Прекаляваш — изрева той. — Не снимаме филм за Дракула.
Тръгнахме уморено по тясната уличка към „Америкън Колъни Хотел“, интересна сграда в мавритански стил, главна квартира на Британското военно командване по време на Войната за независимост от 1948 година, а отскоро — място за срещи на видни палестински и арабски личности, посещаващи Източен Йерусалим. Във фоайето имаше марокански кожени столове и тежки дъбови маси с дърворезба, а стените бяха облицовани с бяло-сини керамични плочки. След като минахме под няколко гипсови арки, стигнахме до рецепцията, откъдето ни казаха да слезем три стъпала, за да стигнем до коктейл-бара. Крис се движеше плътно зад мен, когато влязохме в слабо осветеното помещение. Едва успяхме да различим физиономията на някакъв дребен мургав мъж, който явно седеше сам. Направих знак на Крис да изчака и се приближих към него.
— Здравейте — казах аз и протегнах ръка. — Аз съм Маги Зомерс. Тук ли ще поговорим?
Той се изправи учтиво, като в същото време оглеждаше крадешком помещението.
— Не, не тук. Чакам един човек.
Може би причина за това беше туптенето в коляното ми. Може би причината бяха младежите в редакцията на вестника, които съскаха и кудкудякаха подире ми. Може би стана, защото нямах търпение и не можех повече да чакам тези четири щастливи дни с Ави на Мъртво море. Или може би изведнъж ми беше станало непоносимо да слушам все едни и същи ораторствания и декламации и да гледам все същите снимки на тела с откъснати крайници, овъглени бебета и обезглавени хора, и всички това — в името на свободата. Каквато и да беше причината — нямах оправдание за това — аз просто не успях да се сдържа.