— Чакай, не разбирам — казах аз. — Защо не тук и защо не сега?
— Защото — отвърна мъжът, а лявото му око нервно потрепваше — имам една друга уговорка; трябва да дойде някой друг.
Бях посиняла от гняв; Ей Би Ен беше обещала на зрителите си специално интервю не само със затворника, а и с брат му. Всичко беше уредено и потвърдено както от представители на израелското правителство, така и от палестинските лидери и по-специално от Ахмед. Решена да открия на всяка цена какво не беше наред пък сега, както и да направя това интервю, аз продължих да го разпитвам:
— Този другият говори ли английски?
Мъжът ме погледна озадачено.
— Какво значение има това за вас?
— Голямо значение — отвърнах нетърпеливо аз, — защото искам да бъда първата американка, която го прави с вас двамата.
Той се усмихна едва забележимо.
— Това ви харесвам на вас американките — че сте толкова агресивни. Харесва ми.
— Слушай — отговорих аз, като хвърлих поглед към Крис, който се беше облегнал на бара, — освен това искам да го направим, докато е все още светло.
— А, и това ли? — възкликна той, сучейки мустак. — През нощта не може ли?
Бях наистина вбесена.
— Не, не може — казах аз и посочих към Ринглър, — защото на него му трябва светлина, за да може да ни снима.
Мъжът изглеждаше ужасен.
— Искате и да се снимаме? — изломоти той.
Прекарах пръсти през косата си, като се опитвах да запазя спокойствие.
— Слушай, имам да върша работа, която ми е не по-малко неприятна, отколкото на теб. Така че нека да не губим време. Да или не — започваме веднага или аз просто си тръгвам и разказвам на всички, че думата ви не струва пукната пара и че не удържате обещанията си.
— Не, не, в никакъв случай — само че аз не мога да го направя.
— Крис — извиках аз, — ела тук, ако обичаш.
Той се приближи.
— Какво има?
— Нашият приятел не държи на думите си; отказва да го снимаме. И сега какво?
— Моля ви — възкликна мъжът, който беше започнал да се поти обилно. — Не искам никакви неприятности. Наистина обещах, че ще го направим тази нощ, ето ви и пари, но моля ви, недейте да снимате.
Той бръкна в джоба си и извади куп смачкани банкноти. Крис хвана ръката ми, за да ме възпре.
— Маги, спри. Мисля, че…
— Не, Крис — изфучах аз. — Няма да спра.
Насочих пръст към лицето на разтреперания мъж и казах ядосано:
— Не ти ща парите и ти можеш да забравиш цялата тази история; но аз няма да я забравя, Рашид.
— Рашид ли? — повтори той. — Кой Рашид?
Точно в този момент една чернокоса жена се приближи с леко полюляваща се походка на тънки като шило токчета, хвана под ръка този дребен тъмнокос човек, които явно не отговаряше на името Рашид, и му каза дрезгаво:
— Мустафа, готов ли си да се позабавляваме?
— О, Крис — възкликнах аз и се отпуснах в един стол. — Наистина съм си изгубила ума.
Но той се задавяше от смях и не ми отговори. Така или иначе, нямах кой знае колко време, за да се окопитя, защото в този момент някакъв дребен тъмнокос човек ме потупа по рамото и каза:
— Аз съм Рашид.
Приличаше повече на Джордж Хамилтън, отколкото на Рашид — със син блейзер, широки сиви панталони и пепелявосиня риза със скрити копчета, отворена на врата. Едрата му глава с гъста черна вълниста коса и безупречно белите зъби биха могли да му носят годишен доход от порядъка на сто хиляди долара, ако вместо да работи за ООП, беше избрал да направи кариера в Холивуд, като рекламира паста за зъби.
— Това значи ли, че няма да те видя тази вечер? — прошепна ми Мустафа веднага след като компаньонката му излезе наперено от бара.
Погледнах го уморено и отвърнах:
— Само ако взривиш някой автобус, Мустафа.
Рашид изглеждаше точно като онези терористи — звездите на масмедиите, — които като че ли специално са обучавани да въздействат върху най-нежните струни в сърцата на зрителките от цял свят. Той извади цигара от тънка сребърна табакера и я запали с тежка златна запалка, като не сваляше от мен сините си очи. Най-важното беше да разбере точно какво очаква от него Ей Би Ен.