— Брат ти ли достави експлозивите, с които взривихте автобуса?
— Няма да спрем да се борим, докато не освободим Палестина.
— Според теб не е ли несправедливо ти да лежиш в затвора, докато вашите лидери живеят във вили на Ривиерата?
— Учението на нашите лидери е марксизмът.
— Има ли някакъв шанс за мирно разрешаване на този проблем?
— Всички ще умрем за родната си земя — военните действия ще продължават, докато има окупация.
— Има ли някаква надежда да бъдеш освободен?
И тогава за първи път Мауд престана да скандира лозунгите на своята кауза и погледна в камерата.
— Да — отговори той, като произнасяше отчетливо всяка дума. — Израелците казват, че мога да бъда освободен при сделка, при размяна на затворници.
Когато Мауд беше отведен обратно в килията си, двамата с Крис се чувствахме някак потиснати.
— Той ме ужасява — промълвих най-после.
Крис прибираше апаратурата си.
— Не е по-лош от брат си, който свободно се разхожда из улиците.
Върнахме се в студиото и прекарахме остатъка от деня в отсяване на заснетия материал, така ме в крайна сметка да се получи, по думите на Ринглър, „седем минути истински терор от седем часа истински ад“. Беше почти шест и трийсет, когато най-после пристигнах на верандата на хотел „Цар Давид“ и отдалече видях Ави, седнал на една ъглова маса под чадъра на жълти и черни линии.
Беше пълно с туристи. Жените носеха широкополи сламени шапки и еспадрили в ярки цветове, които се подаваха изпод дългите им едноцветни памучни поли; те много внимаваха да не се спънат, тъй като не сваляха поглед от красиво оформените градини наоколо. Мъжете или носеха пакет с покупки, или покорно правеха снимки на челядта си, лудуваща около прочутия хотел. Усмихнах се на цигуларите в центъра на верандата и направо се хвърлих в обятията на Ави.
— Какво има? — попита той. — Изглеждаш ужасно.
Седнах, отметнах мокрите коси от врата си и опитах да се усмихна.
— Да ти разкажа ли как прекарах деня?
Той кимна.
— Добре. Първо си ударих коляното в една глупава мивка в редакцията на „А, хак“, където група млади грубияни подсвиркваха и цъкаха подире ми. После, след като чакахме три часа, за да се видим с Ахмед, двамата с Ринглър посетихме „Америкън Колъни“, за да се срещнем с дребния мургав мъж, наречен Рашид, брата на терориста, само че аз помислих Мустафа за Рашид, а Мустафа ме помисли за проститутка. След това отидохме в центъра на града, в затвора за подследствените, където въпросният терорист в продължение на два часа ни обясняваше защо искал да ви убие; и най-накрая, разбира се, след всичко това успяхме да монтираме репортажа така, че той стана с продължителност седем минути и четирийсет и три секунди, тоест само с тринайсет секунди повече от необходимото.
Кафявите очи на Ави проблеснаха, когато хвана ръката ми.
— По едно време направо изпитах нужда от преводач, за да разбера какво казваш. Но ме смущава как все пак разбрах точно какво ти се е случило днес.
— Да се махаме оттук — предложих ненадейно. — Нека да се махнем веднага и да забравим всичко друго.
Ави ме последва, обгърнал с ръка кръста ми.
— Само един въпрос — прошепна той. — Колко ти предложи Мустафа?
Беше почти тъмно, когато колата потегли по осеяния със завои път през обширни сухи терени, прашни и безплодни, а от двете му страни се извисяваха скали и голи хълмове; вдясно остана Масада, пред нас се виждаше Содом. Въздухът беше изпълнен с неприятната миризма на сяра, идваща от Мъртво море; с изключение на камъчетата, които от време на време се удряха в бронята на колата, друго не нарушаваше абсолютната тишина.
— Нищо не помръдва тук — каза Ави. — Всичко е толкова спокойно.
— Ще ти доскучае ли?
Той ме погледна и взе завоя край някаква израелска военна база, чиито единствен отличителен знак беше изцапаното светлосиньо и бяло знаме, безжизнено увиснало на ръждясал прът. Отмина оградата от бодлива тел и намали скорост, за да изкачи алеята към хотела.
— Искрено се надявам да ни доскучае — отвърна той и целуна върха на носа ми. — И двамата имаме нужда от това.
Малко по-късно тази вечер вече седяхме на терасата в стаята ни, от която се виждаше Мъртво море и трепкащите светлинки на Аман, които се отразяваха в парчетата сол, полюляващи се по повърхността на водата. Бях подпряла краката си на перилата и отпуснала глава на рамото на Ави.
— Разкажи ми още нещо за Рут — промълвих. — Мъчно ли ти е, че всичко между вас е свършило?