— Какви смешни бежови чорапи?
— Онези, които винаги използваш като повод, за да започнеш някакъв спор, когато нещата между нас вървят прекалено добре — каза той и ме прегърна.
Вече е почти полунощ, когато влизам в апартамента на Петдесет и седма улица след вечерната си разходка. Купът телени закачалки, които Вера беше натрупала край двойната дъбова тоалетка, все още си стои там. Точно когато се навеждам, за да ги събера, телефонът иззвънява рязко. В нетърпението си да вдигна слушалката го събарям на земята.
— Ало — казвам аз, след като чувам специфичния шум на презокеанския международен разговор.
— Липсваш ми — казва той дори без да каже „ало“.
Затварям очи и се облягам на стената.
— И ти ми липсваш.
— Струва ми се, че те няма от месеци.
— Минали са само два дни — отговарям аз, като че ли това има някакво значение.
— Е — казва той с познатия напевен акцент, — вече не остава много.
— Нима знаеш за журнала? — възкликвам аз, смаяна, че Ави вече е научил за деловата ни вечеря с Грейсън, Елиът и Куинси. Първата мисъл, която ми минава през ум, е, че израелското разузнаване безспорно е най-доброто и най-ефективното на света, тъй като не виждах начина, по който би могъл Ави да го разбере, освен ако Раул и Педро не работеха за МОСАД.
— Не знам нищо за никакъв журнал — отвръща той.
Като че ли е пред очите ми — виждам го ясно как е наклонил глава настрани и присвива очи, когато издухва струйка дим от някоя от малките си черни пури.
— Връщам се. Ще работя в Израел, откъдето ще водя нов телевизионен журнал.
— Не съм се съмнявал, че ще се върнеш, скъпа, със или без работа. Мястото ти е при мен.
Залива ме вълна на облекчение.
— Тогава откъде знаеш, че не остава много време докато се видим?
— Защото — започва той след кратка пауза — пристигам в Ню Йорк вдругиден и ще остана там една седмица.
Губя способността си да говоря.
— Щастлива ли си?
— Да, много — отговарям, като ми се иска вече да е пристигнал. — Но защо ще идваш?
— Официалната причина е, за да присъствам на срещите във Вашингтон във връзка с изтеглянето на нашите войски от Ливан. Неофициалната — за да бъда с теб.
— Колко дълго ще останеш във Вашингтон? — питам, като вече жадувам за всеки миг в повече, който бих могла да прекарам с него.
— Ще бъда там поне няколко дни, но аз имам намерение да се връщам всяка вечер в Ню Йорк, разбира се, ако ти нямаш нищо против.
След което добавя:
— Така че ако не си заета, бихме могли да посрещнем заедно вашата Нова година.
Отново съм вцепенена и онемяла от радост.
— Ави, Ави — е единственото, което успявам да произнеса.
— Номерът на полета от Тел Авив е три, три девет, три, пристига на двайсет и девети и те обичам повече, отколкото ме обичаш ти.
— Какво те кара да мислиш така? — питам аз, докато надрасквам номера на полет върху къс хартия.
— Защото, за разлика от теб, вече приех факта, че ще прекараме заедно остатъка от живота си — поради няколко напълно основателни причини.
Глава осма
В студиото цари обичайният сутрешен хаос, знак, че поредният новинарски ден е вече започнал. Телефоните звънят непрестанно и непрекъснато прибягват разни хора, за да вземат информационните бюлетини, поставени в свързани една с друга метални кутии. Телетипните машини край входа тракат и бълват топове бяла хартия, изпъстрена с бледочервени, почти неразгадаеми букви, които, като по чудо, ще бъдат превърнати в убедителни репортажи за тазвечерното излъчване по телевизията.
До входа е поставена широка маса с голяма метална кафеварка, десетина пластмасови чашки за кафе, буркан с мляко на прах, купа с бучки захар и картонена кутия, пълна с понички.
Загърната в бежовото си кожено палто и с огромни слънчеви очила, закриващи лицето ми, аз стоя настрана от общото оживление и се питам защо тази сутрин се бях събудила някак нервна, враждебно настроена към целия свят и като че ли уплашена.
Реших да се разходя до студиото, след телефонния разговор с Кара, която ми каза, че късно снощи са се върнали от Аруба и че все още не се е оправила напълно от грипа, благодарение на които е изкарала една от най-неприятните почивки в живота си; предложи ми да се срещнем днес и да обядваме някъде заедно. И въпреки че беше едва осем часът през едно красиво снежно утро, вече бях будна и изгарях от нетърпение, защото на другия ден Ави пристигаше в Ню Йорк.