Кара не ми отговори, когато отбелязах, и то доста грубо, че ако една жена е омъжена за човек наречен д-р Стивън Блатсберг и има три здрави деца и къща, простираща се на четири акра в Шорт Хилс, Ню Джърси, тя няма право да се оплаква от живота си, та дори и да се връща от Аруба с ненапълно излекуван грип. Освен това няма никакво значение, че кестенявата коса на Стивън Блатсберг е започнала да оредява и че той не е от най-яките мъже и че има неприятния навик да пафка незапалената си лула дори когато е до Кара, за да я лекува. Наистина солидният Стивън беше всичко друго освен възбуждащ и красив и понякога той успяваше да ядоса дори Кара, когато посред нощ започваше да крачи из къщата и да прави списък на покупките за следващия ден. Но той я обичаше и винаги беше много нещастен, когато разбереше, че е направил нещо неприятно за нея. Сестра ми обаче имаше навика да не му казва нищо, както и да не му се сърди по-дълго от един ден. Кара просто трупаше всичко в себе си и когато й дойдеше прекалено много, избухваше. А нейното избухване винаги се изразяваше в нуждата да поговори с мен. Днес не беше най-подходящият ден за това, но аз се съгласих да се видим в барчето на Ей Би Ен, защото бях притеснена от нейното обидено мълчание, подчертано от няколко патетични кихавици. Но те не бяха единственото нещо, което я измъчваше. Точно преди да прекъснем разговора, тя сподели с плачлив глас, че отново е бременна и че не може да понесе мисълта коремът й пак да се издуе, натежалите й от мляко гърди да увиснат, да изтърпи нови шест месеца среднощно хранене и две години — мръсни пеленки, вследствие на което и аз се почувствах ужасно — много по-зле от „някак нервна, враждебно настроена към целия свят и като че ли уплашена“.
И тогава в съзнанието ми бавно изплуваха думите, които ми беше казал Ави онази нощ край Мъртво море, докато още беше в мен:
— Искам да имам дете от теб — и аз разбрах, че в живота ми вече никога няма да има друг мъж, защото никой друг мъж не би могъл да се изрази но този начин. В живота ми е имало моменти, когато отчаянието или страстта са ме изкушавали да махна диафрагмата, да изхвърля хапчетата в тоалетната или да издърпам спиралата. Но когато другите кажеха:
— Искам ти да родиш моето дете — страстта винаги се изпаряваше, и то точно навреме. Диафрагмата продължаваше да си стои удобно на мястото, хапчетата не се озоваваха във водовъртежа на тоалетната чиния, а спиралата можеше да е спокойна, че скоро няма да напусне тялото ми.
Всички тези мисли изпълваха главата ми, когато най-после приключих разговора с Кара, и именно те ме накараха да се отправя към репортерската стая в Ей Би Ен. Това ми се стори най-естественият начин за връщане към действителността, каквато и да е тя.
Млада девойка, безгрижно подпетила черните си пантофки, с издаден напред таз и небрежно хлътнали рамене, се тътри към масата. Пълните й устни са нацупени, а огромните й кафяви очи гледат безизразно, докато задава с очарователен глас някакъв напълно безсмислен въпрос на един брадат продуцент, който пък я гледа с благоговение — сякаш току-що му е разказала собствените си преживелици в отвъдния свят. Внезапно в ушите ми прозвучават думите на Вера:
— Всяка година прииждат нови попълнения.
Специалното предназначение на това изречение беше да посмачка самоувереността ми, да ми напомни, че блестящата кариера никога не би могла да замести липсата на сполучлив брак. Вера неуморно обясняваше как тези млади жени със свежи лица прииждат в Ню Йорк от всички краища на страната в търсене на съпруг и по този начин шансовете ми да си намеря мъж намаляват значително. Странно, но никога не се бях сетила да попитам мама откъде има тази информация.
Това момиче наистина е пленително, така както се тътри с подпетените си скъпи черни пантофки, с майсторски издадения таз, с раменете си, отпуснати по такъв начин, че гърдите му се очертават възбуждащо под тънката блузка, и с безсмислените си въпроси, които предизвикват удивление у един зрял мъж. То несъмнено би било готово на всичко, за да заеме мястото ми.
Госпожица Нацупена уста поглежда към мен и прошепва нещо в ухото на брадатия продуцент, който на свой ред вдига поглед към мен и кимва. И поради някаква причина, необяснима, но несъмнено свързана с Дон — някой я нарече така, — изведнъж ми се струва жизненоважно да върна нещата в обичайното им русло. Абсолютно необходимо е да убедя самата себе си, че не мога да имам бебе от човек, които не знае дори как да се държи в Ню Йорк. С детинска последователност в главата ми започват да се въртят разни картини — Ави в различни типични ситуации, в които е напълно възможно да изпадне всеки посетител на Ню Йорк; това ми доказва единствено, че в крайна сметка Ави е бил прав. Аз наистина все още не съм приела факта, че ще прекараме заедно остатъка от живота си. Но това като че ли не зависи от мен. Представям си Ави, който пристига на летище „Кенеди“ с мукавен куфар. Ави, който маха без успех към вече заети таксита, докато най-после успява да спечели битката на живот и смърт с една дребна възрастна дама, която се е вкопчила безстрашно във вратата на таксито. Ави, който плаща по-малко на шофьора, така че по улицата го следва порой от ругатни. Ави, който приема, без да разбере, канадски монети от слепия продавач на вестници — макар и сляп, той може да различи туриста от местния жител. Ави в безропотно очакване на опашка за маса в ресторанта, след което дава преголям бакшиш на метр д’отела, който го е настанил на най-задната маса, някъде край мъжката тоалетна. Ави, който се разхожда по улиците на Ню Йорк, вдигнал поглед към небостъргачите, без да гледа къде стъпва. И най-накрая, заключителната патетична представа за Ави, който се е хванал за стълба на някаква улична лампа и отчаяно се опитва да изчисти подметките си от настъпеното кучешко лайно. Смаяна съм от това колко лесно изминавам пътя от желанието да имам бебе от Ави до кучешкото лайно из улиците на Ню Йорк.