„Джо Валъри убит от граната край Сабра Камп стоп Няма други жертви стоп Ще се свържем отново след завръщането ни в Йерусалим стоп Зомерс и Ринглър“
Агнис, която винаги приема всичко много навътре, с изписана по лицето болка започва да разказва, да излива това, което се е загнездило дълбоко в нея от оня паметен ден:
— Бях в гримьорната, когато чух по радиоуредбата, че някой иска да направи съобщение.
Агнис описва как отишла в репортерската стая и в почуда видяла Елиът да се качва върху бюрото, да вдига ръце в знак, че иска тишина, и да казва с пресекващ от вълнение глас, че преди пет часа в Ливан е бил убит Джо Валъри.
— Тук той просто коленичи върху бюрото и се разплака — продължава разказа си Агнис, — не можех да повярвам; не мисля, че изобщо някой е повярвал в първия момент. В репортерската цареше гробна тишина. Никой не смееше да помръдне. Като че ли времето беше спряло. И тогава всички се разплакахме — всички, без изключение.
Стискам ръката на Агнис и усещам как и моите очи се наливат със сълзи — раната е още прясна.
— Когато излязох от кабинета на Елиът — казва Питър, — всички бяха изпаднали в истерия и се опитваха да изстискат повече информация от бедния Елиът, или стояха като вцепенени…
— Ти къде беше, когато това се случи? — пита внезапно Агнис.
— До него, но нищо не видях. Само чух взрив, но когато вдигнах глава, всичко беше свършило.
Няма какво повече да си кажем. Когато си тръгва, Дон вече не изглежда чак толкова очарователна; разбрала е, че телевизията е нещо съвсем различно от това, което си е въобразявала.
— Кога се върна, Маги? — пита Питър.
— Преди два дни.
— Надявам се, завинаги — казва Агнис и издухва носа си.
— Не съм сигурна.
— Чух, че щели да те връщат пак там — казва Джак. — Носят се такива слухове.
— Сигурно ще се върна в Израел, но не в Ливан.
— Във Вашингтон е насрочена среща между нашата администрация и израелците, която започва вдругиден — намесва се Питър. — Снощи го излъчихме. Ти ли ще отразяваш събитието?
— Не, Питър.
— Този Ливан е още един проклет Виетнам — казва Питър, поклащайки глава. — Ето го и Елиът, а пък аз най-добре да се връщам в студиото.
Целува ме за довиждане и добавя:
— Обади ми се, преди да отпътуваш, Маги.
— Не забравяй и мен — казва Агнис и ме прегръща.
— Пазя копие от онази касета за теб — съобщава тъжно Джак. — Непрекъснато си я пускам.
— И аз също, Джак, отново и отново в мислите си.
Той замислено избърсва с ръка устата си и се отдалечава.
Никой от тях не споменава номинацията за наградата „Еми“ на Маги Зомерс и тя им е много благодарна за това. Те тримата работят с Маги от самото начало и за тях това, за което говорят, няма нищо общо с наградата; това, за което говорят, е свързано само с чувствата, следователно то няма нищо общо с телевизията или с номинацията.
Елиът повдига вежди от изненада и се усмихва щастливо, когато ме вижда пред кабинета си. Безмълвно хваща ръката ми и ме повежда вътре.
— Да не би да си дошла да ми кажеш, че вече ме желаеш? — пита той, затваряйки вратата.
— Никога не съм преставала да те желая като приятел, Елиът.
Той натиска бутона на интеркома, а аз се приближавам към прозореца и се заглеждам в снежните парцали, които вече затрупват тротоара.
— Гледис — казва Елиът, — донеси, моля те, две кафета и няколко понички.
Поглежда към мен.
— Какво има, скъпа? Изглеждаш разстроена. Какво се е случило?
Изкушавам се да му кажа, че причина е нещастието с Джо Валъри. Но аз оплаквам и още нещо — загубата на невинността си, която по погрешка бях оставила някъде в репортерската стая преди много години.
— Уплашена съм — отвръщам и това е самата истина.
— От какво, миличко? Имаш си всичко.
Поклащам глава, от очите ми бликват сълзи.
— Уплашена съм, защото за мен нищо вече не е същото — нито работата, нито възбудата от новото назначение. Просто те вече нямат същото значение. Щастлива съм, когато съм с него, но не съм сигурна, че постъпвам правилно, защото Ей Би Ен ми беше като дом.
Елиът изчаква да свърша и ме прегръща. Гледис влиза тихо с кафето и поничките.