— Добре дошла у дома, Маги — казва срамежливо тя.
— Благодаря — отвръщам и се изтръгвам от обятията на Елиът.
Усмихвам се.
— Видя ли — въпреки глупостта си и непоносимите си маниери Грейсън е бил прав. Наистина всички тук са като мое семейство. Но откакто се влюбих, за мен започнаха да придобиват значение и други неща, не само Ей Би Ен.
— Ще взема да ревнувам.
Настъпва неловко мълчание, докато пием кафетата си. Поглеждам над ръба на чашката си и забелязвам снимка на Франсис Джеймс, с нейните игриви очи, все така поставена на видно място върху бюрото на Елиът. Той проследява погледа ми, вдига рамене и смутено казва:
— Все още сме женени.
— И ще бъдете цял живот — отвръщам тихо аз.
— Това беше грешка, сега вече знам, но…
Докосвам леко с пръст устните му и казвам:
— Недей, Елиът, не започвай пак.
Той въздъхва.
— Би трябвало да съм щастлив, че ти си намерила някого.
— А не си ли?
Елиът се усмихва и тръгва към прозореца. Снегът вали още по-силно.
— Мисля, че съм, макар да съм си представял, че в крайна сметка ще се хванеш с някое голямо началство — във всеки случай не и с някого, който живее на другия край на света.
Слушам Елиът и се старая да намеря най-подходящите думи, за да му обрисувам Ави Херцог.
— Разстоянието няма нищо общо с това, Елиът. Той е част от живота ми, и то най-важната.
Елиът изглежда изненадан.
— Не те разбирам, той все пак е израелец и…
— Обичам го, той е част от мен. Като че ли съм го познавала винаги, може би дори от някой предишен живот — добавям с усмивка аз.
Елиът се разсмива.
— Това е лошо, а?
— Напротив.
— Ако е така, аз се радвам за теб, Маги, макар че в случая губя, но за какво са приятелите, ако…
Елиът не успява да довърши изречението си, защото телефонът го прекъсва.
— За теб е — казва той и ми подава слушалката.
Кара говори несвързано; опитва се да ми обясни какво се е случило, но постоянно избухва в ридания и хълцания, заглушавани от пронизителните викове на двете й по-малки деца. Най-после се успокоява достатъчно, за да обясни, че преди няколко минути у тях се е обадила Джонъси, когато Кара се готвела да излиза за срещата ни в барчето на Ей Би Ен. Изглежда, Алън Зомерс не бил ходил до офиса си тази сутрин, а си останал вкъщи, за да опакова дрехите си. Джонъси разказала на Кара, че когато той слязъл в мазето за още няколко куфара, Вера се заключила в спалнята. При спомена за миналия път когато Вера беше направила това, Джонъси се уплашила. Алън се качил отново горе и разбрал, че не може да влезе в спалнята, но не обърнал никакво внимание на молбите на Джонъси да разбие вратата и просто си излязъл от апартамента. Джонъси не знаела какво да стори и се обадила на Кара.
— Джонъси извикала ли е полицията?
Елиът ме поглежда въпросително.
— Чака инструкции — отговаря Кара.
— Тръгвам веднага — казвам аз. — Кажи й да се обади в полицията. След колко време можеш да дойдеш там?
— При този сняг сигурно след около час.
Сърцето ми ще изскочи от гърдите, когато оставям слушалката.
— Какво се е случило?
Поемам дълбоко въздух.
— Мисля, че мама е посегнала на живота си.
— Защо?
Дълбокото дишане не ми помага.
— О, Елиът — възкликвам, заравям лице в гърдите му и избухвам в плач. — Защото не вярва, че може да живее без татко. Той я напуска.
Елиът пребледнява.
— Маги, мога ли да помогна с нещо?
— Не. Трябва да тръгвам.
— Искаш ли дойда с теб?
— Не. Аз… Кара… ще бъдем заедно там.
Елиът ми държи палтото, докато се облека.
— Нали ще ми се обадиш, ако нещо ти потрябва?
Чувствам се вцепенена и неспособна да разбера какво точно става.
— Да, благодаря ти, Елиът. Ще се обадя.
„Каквото и да е нашето семейство, в крайна сметка то оцелява.“ Свила съм се на задната седалка на таксито, което ме кара към апартамента на мама, и тези думи непрекъснато се въртят в главата ми. Пътуването ми се струва безкрайно. Снеговалежът е преминал във виелица и затова таксито пълзи бавно като охлюв, като боксува и се пързаля по хлъзгавото шосе. Дебелата снежна завеса е намалила видимостта до няколко метра. Внезапно пред нас изниква огромен жълт камион, който застава насред улицата, така че окончателно блокира движението.