— Защо не върнете малко — предлагам разтревожена аз, — за да излезем от Петдесет и седма улица?
— Слушайте, госпожо — изръмжава шофьорът, като се обръща към мен, — к’ва работа мислите, че имам на Петдесет и седма улица? И да не я видя вече, ня’а да ми е мъчно.
Безсмислено е да споря, защото явно днес нервите на всички са опънати, поне ако се съди по вълнението, настанало около въпросния камион. Мислите ми непрекъснато се връщат към нашето семейство и към иронията на всичко това. Да си бил толкова отдалечен от тях и от този град, в продължение на месеци безкрайно отдалечен — във всякакъв смисъл на думата, след което внезапно да се озовеш насред снежната буря, забързан към някаква възможна трагедия, е най-малкото изнервящо. Струва ми се, че в този момент апартаментът на мама е отдалечен поне толкова, колкото и Бейрут.
Когато излизаме от парка, пред нас се извисява храмът „Еману-Ел“, бастионът на божествената търпимост към чуждоземните вярвания, сближаването на капитала с юдаизма, където щедрите дарения като че ли се стремят да компенсират слабостта на вярата. Татко идваше тук само веднъж годишно, на службата на Йом Кипур, най-светият от всички еврейски празници. Само през този ден той се сещаше за своето минало и за всичко онова, което е имало някакво значение за него, преди парите да станат единственият му морал. Той рядко ни взимаше със себе си. Затова пък редовно ни канеше в центъра по теософия, където се четяха абстрактни и многозначителни лекции, предназначени за хора от типа на татко. Търсенето на душата беше впечатляващо, а дискусиите — отегчителни. Веднъж, след една особено глупава лекция за теорията за концентричните кръгове или може би за различните области на живота, Кара сполучливо обобщи всичко това само с няколко думи. Тя каза, че целта на тези упражнения е да се избегнат сблъсъците между старите и новите съседи. Но татко обясни това още по-добре. Една вечер на въпроса дали е евреин той отговори така:
— Децата ми са от епископалната църква, съпругата ми е ортодоксална рускиня, а аз съм адвокат. Ето визитната ми картичка.
Кара беше унизена. Аз бях бясна. Татко беше ядосан от реакцията ни.
— Ако не ти харесва, можеш да си вървиш и да се издържаш сама — извика ми той.
— Или се приспособявай, или си намери някой друг да те издържа — заплаши Кара той.
В крайна сметка и двете последвахме съвета му.
Светофарът вече шест пъти смени зеленото с червено, а ние не сме мръднали на милиметър. Поглеждам часовника си и виждам, че са минали трийсет минути от телефонното обаждане на Кара.
— Моля ви — казвам умолително, — страшно много бързам.
— Госпожо, целият свят бърза — отговаря с прозявка шофьорът. — Вие се успокойте, пък аз ще ви закарам където трябва.
— Да имате цигари? — питам нервно аз.
— Естествено — отговаря той и ми подава кутията си. — Пушете.
Когато таксито най-после запъпли, аз си давам сметка, че ние с Кара винаги сме смятали нашето семейство за не по-различно от всички други. Вечните кавги, които се чуваха от спалнята на Вера и Алън, се бяха превърнали в обичайно явление като потракването на чиниите по време на хранене. Може би просто децата очакват много малко от живота. За нас беше достатъчно да знаем, че разправиите на родителите ни няма да ни засегнат.
— Бях толкова беден, че живеех само с блокчета шоколад — оплакваше се често татко.
— Болшевиките пикаеха направо върху персийските килими на баба ми — повтаряше често мама.
Знаехме, че в живота ни няма да нахлуят главорези, които да започнат да се облекчават върху мокетите, и че на масата ни винаги ще има храна. Но за разлика от Кара бедността и гладът престанаха да бъдат за мен абстракция, откакто се превърнаха в част от професията ми.
Може би последният инцидент с мама е само поредният опит на Вера да докаже колко много страда от постъпките на Алън. Но ако се окаже, че не е така, не съм сигурна дали Кара ще го преживее. Маги е по-силната от двете или най-малкото винаги всички са смятали така. Поне двете с Кара да бяхме по-близки, поне да не ни бяха разделили умишлено от страх, че ще станем много силни и единни. Защото ако негодува само едното дете, значи вината все още може да не е в тях. Но ако и двете деца започнат да недоволстват, хората щяха да се позамислят. Отначало ние с Кара инстинктивно се чувствахме близки, емоционално свързани, въпреки че, естествено, преминахме през стадия на съперничеството, характерен за всички братя и сестри. Наричахме се с обидни думи, чупехме си играчките и понякога дори си желаехме смъртта. Но когато поотраснахме и изневерите на Алън станаха по-очевидни, а нервните кризи на Вера — по-явни, всяка от нас започна да се затваря в себе си и да се опитва да се справи сама, докато траят скандалите.