Алън беше успял да убеди Кара, че е посредствена, непривлекателна и глупава и че единственото, което се очаква от нея, е да се подчинява. Руса, синеока, с нежни черти и закръглено тяло като на Мадона на Ботичели, тя беше олицетворение на класическата представа за женствеността — всичко друго, но не и непривлекателна. И в никакъв случай не беше глупава — беше закърмена с класическата литература и от най-ранна възраст не беше престанала да поглъща книгите една след друга.
— Те попълват някаква празнота в мен — обясняваше тя. — Дават ми възможност да избягам на някое по-добро място.
Съвсем обяснимо е защо тя прие с благодарност да се подчинява във всичко на мама.
Вера поне демонстрираше, че се интересува от Кара. Сделката помежду им беше ясна — подкрепа за симпатия.
— Аз прочетох имената на наградените — съобщи гордо Кара един ден по време на вечеря.
— Ти си блестяща — отвърна мама.
— Бас държа, че не си единствената — каза татко, без дори да вдигне поглед от чинията си.
— Не можеш ли поне веднъж да кажеш нещо приятно? — извика Кара и скочи от масата.
Никога не бих се осмелила да задам подобен въпрос, защото проблемите ми с татко бяха много повече от нейните. Той ме тормозеше, защото бях различна, непокорна и привлекателна. Веднъж му се оплаках, че докато ми правеше пломбата, — зъболекарят беше сложил ръката си на гърдите ми.
— Сама си си го изпросила — отвърна грубо той. — Такъв ти е видът.
Тогава бях на петнайсет години и този отговор ме смути. Д-р Леви беше сложил ръка на гърдите ми, докато от устата ми се стичаше слюнка. За какъв вид можеше да става въпрос? Но когато веднъж Кара дотича вкъщи от парка и съобщи, че са откраднали колелото й, татко я разпитва в продължение на часове, за да се увери, че крадецът не е сторил нищо на самата нея. По-късно Вера твърдеше, че е постъпил така само защото Кара винаги е била толкова беззащитна. Татко не се съгласи с нея и каза, че се е притеснил само защото въпросният хулиган бил пуерториканец. А зъболекарят педофил беше евреин: как би могъл един евреин да стори нещо на дете, освен ако не е бил провокиран?
Юношеството ми напомняше излежаване на присъда в затвор, единственото ми желание беше дните и месеците да минат по-бързо, а мечтите за времето, когато щях да бъда голяма и свободна, ми помагаха да оцелея. И тъй като главата ми винаги беше пълна с нещо — планове, идеи, надежди, — дните и месеците минаваха бързо, а с тях и юношеството. При това двете с Кара често се срещахме на нашето скришно място, в банята, където течащата вода заглушаваше плахия ни шепот.
— Едва издържам — оплакваше се често тя, — но по-добре да постъпвам, както той иска.
— И аз едва издържам — съгласявах се аз, — но няма да го оставя да ме унищожи.
— Госпожо — обажда се шофьорът на таксито, — по-добре е да спрете да пушите. Много кашляте.
— Аз не пуша — отвръщам и изтръсквам пепелта.
— Тя не пушела — измърморва той. — Та затова пуши…
— Искам да кажа, че по принцип не пуша — прекъсвам го аз. — Малко съм нервна.
— Животът е твърде кратък, за да се нервираме — казва философски шофьорът.
Колко ли е кратко краткото през това снежно утро?
Като се опитваше да оправдае татко след една особено неприятна сцена, веднъж мама ни беше обяснила:
— Желанието на мъжа е подобно на физическа болка — то трябва да бъде задоволено на всяка цена.
— Това негов плюс ли е или минус? — осмелих се да попитам аз.
— Това си е точно това, което си е — отвърна тя.
Тогава разбрах, че отговорността за мъжкото поведение пада върху нас, жените, тъй като именно ние ги довеждаме до състояние на сексуална лудост. Следователно беше наше задължение да ги облекчим или да приемем те да се облекчават другаде.
— За тях това е толкова незначително, колкото да се отбият някъде да пийнат след работа — твърдеше мама.
И се опитваше да си вярва, защото това я крепеше.
— Май съм ви виждал някъде — може би съм ви возил и друг път?
— Не, мисля, че не — отвръщам аз и вдигам шала до носа си.
Той временно забравя за мен, защото зад нас се чува истинска какофония от клаксони. Подава се от прозореца и се провиква: