— К’во искате да направя — да литна ли? Животът е твърде кратък, за да го прахосваме в караници, момчета.
— Ако го кажете още веднъж, ще започна да крещя — изкрещявам аз.
Той се протяга.
— Искам да ви кажа нещо, госпожо — вие вече крещите. Що не запалите още една цигара, да се поуспокоите?
— Защото не искам друга цигара — отвръщам аз, борейки се със сълзите си. — Искам само да се добера до Пето Авеню и Осемдесет и трета улица. Моля ви се, закарайте ме там!
Винаги се сещам за пилета и диаманти, като си спомня как татко упражняваше властта си над мама.
Многобройни бяха вечерите в семейство Зомерс, когато той изхвърляше печеното пиле от масата, защото бил намерил някакво петънце от кръв под едното крило.
— Не можеш да сготвиш дори едно пиле — започваше проповедта си той. — Пък аз ти давам всичко.
Обляна в сълзи, мама скокваше от масата, втурваше се в спалнята и изхвърляше през прозореца диамантите си.
— Виж какво мисля за твоето „всичко“ — викаше тя.
В това време Джонъси спокойно почистваше от пилето, а ние с Кара се втурвахме надолу по стълбите, за да вземем диамантите.
— Пилето пак ли беше недопечено? — питаше неизменно портиерът и поклащаше глава.
Днес лицето на портиера на № 1014 на Пето Авеню е пребледняло. Помага ми да изляза от таксито и обяснява:
— „Бърза помощ“ и полицията са горе…
Това е по-скоро въпрос, отколкото съобщение и той разтревожено очаква да му обясня какво става.
— Благодаря — отвръщам и влизам направо във фоайето.
Докато се качвам с асансьора, в ушите ми звучат думите на татко:
— Това вече не ме впечатлява. Всичко е само театър.
Тогава защо Вера Зомерс беше погълнала цели трийсет таблетки по 0,25 милиграма, които обикновено се предписват в минимални дози при сърдечна недостатъчност? Научих го от единия от двамата широкоплещести стажант-лекари веднага след като влязох в апартамента. Видът и количеството на това, което бе погълнала мама, били уточнени веднага след като Джонъси се обадила в полицията.
Екипът на „Бърза помощ“ пристигнал с всичко необходимо за спасяването на един човешки живот. Намерили празната кутийка от лекарството до леглото на Вера, а надписът й показвал, че е предписана на Кит Робинсън, съпруга на Джонъси. Джонъси се кълнеше, че той така и не се е докосвал до таблетките въпреки сърдечната криза преди няколко месеца, тъй като отишъл да се възстанови в Алабама и вече се чувствал чудесно. Но това няма никакво значение в момента, защото от хапчетата е останало само празното шишенце и бяло памучно тампонче.
Отговорът на въпроса защо Вера е погълнала тези хапчета без съмнение се намира в елегантния розов плик с надпис: „До тези, които това би могло да интересува“, подпрян на шишенце с парфюм върху ръчно изрисувания скрин от осемнайсети век, използван единствено за нейното бельо. Пъхам писмото в джоба си и с ужас наблюдавам отвратителната сцена, която се разиграва пред очите ми.
Само преди минути Вера е била пренесена от банята, където стояла на колене пред тоалетната чиния и издавала неподдаващи се на описание звуци, които наподобявали повръщане.
— Майко! — викам аз и се спускам към нея. — Майко!
Стажантите ме избутват настрани и ми обясняват, че лекарството, взето в такива големи дози — струва ми се, че казаха „смъртоносни“, — предизвиква не само повръщане, а и други неща.
— Какви други неща? — викам аз и се облягам на стената.
Вие ми се свят.
Стажантът джвака дъвката си и не отговаря. Вместо това той слага мама върху килима в спалнята и забива във вената й игла, свързана с кафява гумена тубичка.
— Какво правите? — крещя аз, като се суетя наоколо.
Той дори не ме поглежда.
— Противоотрова — отвръща задъхано.
Едва се сдържам да не я покрия с нещо, защото пеньоарът й се е разтворил и гърдите й се виждат. Повдига ми се.
С обляно в пот разтревожено лице, Джонъси връхлита в стаята и сграбчва ръката ми.
— Никой мъж не заслужава да се умира заради него — ридае тя.
— Мама не умира, Джонъси — отвръщам решително. — Тя ще се оправи.
— Този път не — стене тя. — Не, този път със сигурност няма да се измъкне.
— Млъкни! — съскам. — Замълчи, Джонъси!
Тя ме прегръща с огромните си ръце и шепне:
— Горкото дете, горкото дете.
Един полицай извива назад главата на мама, за да й направи изкуствено дишане уста в уста. Вторият стажант свързва два проводника точно над сърцето й.