— Опитвам се да засиля сърдечната дейност! — вика на колегата си. — Пулсът й ми се губи.
— Не спирай да дишаш в устата й! — крещи той. — Не спирай да дишаш!
Всичко е като в мъгла — ръце, крака, метал, проводници, туби; дори тялото на мама, драматично простряно на пода. Облягам се на Джонъси, струва ми се, че губя съзнание.
— Направи й два електрошока и после използвай вакуума! — вика някой.
— Отворена ли е вената?
— Отворена е, дай четири дози верапамил.
— Слагай го бързо — да опитаме да спрем аритмията.
— Продължавай масажа, остават ни само три минути.
Тялото й подскача нагоре-надолу като парцалена кукла, движено от усилията на четиримата мъже, които отчаяно се опитват да върнат живота в него. Но дори през сълзите си виждам, че всичко това е безполезно. Животът изтича от нея толкова бързо, че състезанието вече е изгубено.
— Дишай! — изкрещява единият полицай. — Дишай!
— Моля те — плача аз, чувствайки се толкова безпомощна, — моля те!
Стажантът, който натиска гръдния й кош на равни интервали, се отдръпва, докато другият разтърсва цялото й тяло с медицинска вендуза.
— Натисни отново, не спирай — нарежда той, — сърцето й бие като маракас, изпускаме я.
— Божичко, — изпищява Джонъси.
— Не! — викам аз. — Моля ви, не я изпускайте!
— Не усещам пулса! — възкликва стажантът. — Сигурно вече са настъпили мозъчни увреждания — тя е в това състояние повече от петнайсет минути.
— Няма смисъл — мънка някой, — оставете всичко.
— Не! — изпищявам и се втурвам към тях. — Не я оставяйте!
— Не изглежда добре — казва единият полицай, като ме възпира.
Чертите й като че се размазват, лицето й вече подпухва и посинява. Няколко души със съчувствени погледи ме вдигат от пода. Кара връхлита в стаята, по миглите и по русите й коси още има снежинки, по лицето й се стичат сълзи. Поглежда към мама и изпъшква глухо, деликатната й ръка политва към устата. Хвърля се в ръцете ми с плач.
— Обичам те, Маги. Нека не се караме повече.
— Не, Кара — прошепвам като замаяна аз. — Животът е твърде кратък.
Всичко свърши. Няма какво повече да се направи, освен да се махнат тубичките, да се отделят проводниците и всичко да се подреди в червената кутия. Полицаят, който й беше правил изкуствено дишане, сега седи на пода и се опитва да регулира собственото си дишане.
— Съжалявам — казва тихо той.
Радиостанциите на стажантите сигнализират, че някъде има нов спешен случай на друго място, където все още се надяват. Изглеждат толкова смутени, докато прибират вещите си, че ми се иска да ги успокоя, да ги уверя, че наистина направиха всичко възможно. И въпреки че те вече са свързани завинаги с мен по някакъв необясним и ужасен начин, в този момент аз не мога да намеря подходящите думи. Ако можех да започна деня отново, като изляза от стаята и след това се върна, може би щях да я видя да седи на леглото и да чете вестника на руски език, същия вестник, който поглъщаше жадно всяка сутрин без изключение. Ако затворех очи и след това ги отворех много бързо, може би щеше да се окаже, че нищо не се е случило.
За някои загуби в живота не съществува утеха. Кара плаче на рамото ми, ноктите й се забиват в гърба ми. Джонъси изскача от стаята с пронизителен вик, който ще отеква в ушите ми с години.
— Починалата — казва полицаят — ваша майка ли беше?
Трябва ми цяла минута, за да разбера за какво говори. Починалата, която има предвид, е наистина моята майка, въпреки че за нея вече се приказва в минало време. Ако преминаването от живота към смъртта беше само въпрос на граматика, тогава една — единствена лека корекция щеше да бъде достатъчна, за да обърне целия този процес. Тогава можех да кажа учтиво:
— Извинете, но вие допуснахте граматическа грешка. Тя е моята майка.
При вида на лицето ми собственото му лице се изкривява от мъка.
— Много съжалявам, но трябва да напиша името и възрастта й в този формуляр. Самоубийството е работа на полицията.
Колко странно — Вера Зомерс, която през целия си живот не беше направила никакво нарушение и нямаше дори глоба за неправилно паркиране; сега беше извършила криминален акт. Последното й действие на този свят е жестоко насилие върху собственото й тяло. Какво е наказанието за това? Смърт? И кой би могъл да се заинтересува от това, когато по улиците на Ню Йорк лежат човешки тела, а в Ливан труповете се хвърлят безцеремонно в общи гробове?