Санитарите внимателно вдигат парцалената кукла, чиито ръце и крака се полюшват безжизнено от двете страни на тялото й, и я слагат върху разхвърляното легло. Покриват я с белия ажурен чаршаф от комплекта, който тя беше купила миналата година на януарската разпродажба на „Сакс“. Колко странно, че сега се сещам за това, и каква ирония на съдбата е, че една година след това го използват, за да покрият безжизненото й тяло. Дали наистина по лицето й е изписана изненада, или само си въобразявам? Може би е учудена, че в крайна сметка наистина извърши това ужасно дело! Кажи, че съжаляваш, мамо, и може би ще имаш още един шанс. Сама се извини и ще се изправиш — спомняш ли си, така ни казваше, когато бяхме малки и все още вярвахме, че нашето семейство е като другите. Закривам с ръце очите си и се опитвам да заглуша ехтящите в главата ми думи. Казват, че когато някой се давел, целият му живот минавал като на лента пред очите му. Никога обаче е са казвали, че когато умре някой от родителите, всичко, което някога е казвал, отеква отново и отново в главата ти, докато не настъпи оглушителна тишина, по-безжалостна и от думите. От този момент нататък съм осъдена само да си спомням за нея. Всякакво движение напред е спряло. Поемам си дълбоко дъх и пошепвам на Кара:
— Къде е Стивън?
Тя продължава да притиска лицето си към моето. Плаче така, като че ли сърцето й всеки момент ще се пръсне. И то наистина ще се пръсне, както и моето, само че точно сега трябва да се занимаваме с друго.
— Болница — успява да избърбори тя.
— Извинете, може ли да дойдете в другата стая? — пита полицаят.
— Кара — казвам тихо, — да отидем в другата стая.
Другият полицай идва към нас, за да ми помогне. Но ние можем да се справим и сами. Кара подсмърча. Водя я надолу по стълбите като слепец и леко я насочвам към всекидневната, където тя се тръшва на един стол.
— Обичам, те, Маги — казва сестра ми и бърше очите си.
— И аз е обичам, Кара — отвръщам и се чудя защо ни беше нужна трагедия от такъв мащаб, за да признаем чувствата си. — Отивам да видя само какво става с Джонъси и се връщам веднага.
Джонъси е коленичила в кухнята. Видът на огромното й тяло, застанало в молитвена поза край машината за миене на чинии, ме изумява. Но всъщност всичко, което става днес, ме изумява.
— О, Маги — проплаква тя. — Какво ще правим?
— И аз не знам, Джонъси — отвръщам, потупвайки успокоително лицето й. — Ела при нас във всекидневната.
Тя се изправя с усилие и заявява:
— Маги, няма да работя за него и за онази Лорета.
— Коя Лорета?
— Любовницата на баща ти — ето коя. Няма да стоя повече в тази къща — казва решително тя.
Обгръщам с ръце обемистите й рамене.
— Кажи ми за какво става дума. Не разбирам…
Но всъщност разбирам, и то много добре.
— През последните няколко години всеки път когато майка ти отидеше някъде или просто останеше да спи у сестра ти, той я водеше тук. Мислеше, че на мен не ми пука, но грешеше. Никога не съм споменавала нищо, защото се страхувах, че може да се случи това — и ето че то все пак стана.
Джонъси продължава да ридае.
— Защо не каза на Кара или на мен? — питам аз с усещането, че пак започва да ми се повдига.
— Кара си имаше достатъчно грижи с децата, а ти никога не беше тук.
Това сигурно е забило последния гвоздей в ковчега на брака им. Но да я води у дома — в дома на майка ми, в леглото й! Какъв трябва да е мъжът, който може да го направи?
— Жена ми не е тук — беше ми казал веднъж един женен мъж. — Ела да прекараме заедно уикенда в моята къща в Хемптън.
Отидох, защото той беше страхотно привлекателен, а аз — безнадеждна оптимистка. Всичко се провали в момента, в който колата зави по тяхната алея и в очите ми се наби надписът от красивата табелка: „ЛЕБО“. ЛЕ от нейното име — Леа, и БО от неговото — Боб. Но нещата тепърва щяха да се влошават. Докато седяхме в кухнята и „БО“ правеше коктейлите, аз бях обзета от чувство за вина при вида на нейните тигани, буркани, престилки, готварски книги и кърпи за чиниите. Така че, когато легнах от нейната страна на леглото, в мен беше толкова трудно да се проникне, колкото между разтворените листенца на изсъхналите лалета върху тоалетката на Леа, отрупана с лосиони, кремове и парфюми. Но нахлуването в тялото ми не беше нищо в сравнение с нахлуването в нейния интимен свят. Какъв трябваше да е мъжът, направил това? Неговата липса на чувствителност можеше да се мери само със собственото ми отчаяние. Аз имах нужда от някого — дори само за момент и дори ако той не беше истински мой.