— Бракът ми е свършен — каза безгрижно той.
Всъщност бракът му беше здрав като скала — „ЛЕБО“, изсечен в скала.
Тогава Кара ме утешаваше:
— Не трябваше въобще да се захващаш с мъж, който не може да ти даде домашния си телефонен номер.
Обичах я заради тези думи, въпреки че понякога от тях болеше. Така че как бих могла сега да се сърдя на Лорета, която и да е тя, че е очаквала нещо от татко? И въпреки всичко я обвинявам и ще я обвинявам до края на живота си.
Подът внезапно се разтваря и ме засмуква в нещо като черна дупка, или поне на мен така ми се струва, докато през това време един глас, който едва разпознавам, обяснява на стажантите, че няма смисъл да пренасят тялото до градската морга.
— Ще се обадим на домашния си лекар и след това ще я пренесем направо в траурната зала — казвам аз.
— Ще я носят в траурната зала — обяснява единият по радиостанцията си.
Другият сгъва носилката до входната врата и се готви да изнесе цялата екипировка към асансьора.
— Жалко, че не успяхме да направим повече — казва той, — но тя наистина не се е шегувала — да вземе трийсет от тези таблетки.
— Извинявайте — намесва се единият полицай, — но трябва да попълня този формуляр.
Разбира се, че трябва; да, аз съм Маги Зомерс, благодаря на всички ви за вашето съчувствие, шокът наистина е ужасен, защото тя беше нашата майка — отново това минало време, — но моля ви, не пишете „самоубийство“.
— Бихте ли ми казали името и възрастта й?
Защо ми е толкова трудно да му отговоря?
— Вера Зомерс — произнася Кара. — Седми октомври 1918 година.
Пред очите ми изниква надгробният надпис: „Родена на седми октомври 1918 г. — починала на двайсет и девети декември 1982 г.“ Дали би било приемливо да споделя с гравьора, че през живота си тя е умирала хиляди пъти? Дали би било прекалено абсурдно да поискам всички тези дати да бъдат включени в надгробния надпис — с по-малки букви, разбира се, — докато се стигне до тази последната, която ще бъде най-отдолу? О, мамо, ако беше изчакала само още един ден, щеше да се запознаеш с Ави. Ави, който утре пристига в Ню Йорк и вече е закъснял с цял ден. Той никога няма да види мама и поради някаква непонятна за мен причина мисълта за него отприщва сълзите ми.
Кара ме потупва по ръката и прошепва:
— Дръж се, Маги.
Офицер Горти е симпатичен човек. Също и офицер Рамбусто.
— Вашият лекар може да изпрати смъртния акт където трябва. Сигурен съм, че знае всичко, което трябва да се направи. Засега аз пиша „сърдечна недостатъчност“ в моя формуляр.
— Благодаря — казвам, духайки носа си.
— Много мило от ваша страна — добавя Кара с треперещ глас.
— Тръгваме си веднага, ако сте сигурни, че нямате нужда от нас — предлага офицер Горти.
— Ще се оправим сами — отвръщам, бършейки сълзите си. — Благодаря ви още веднъж.
— Ще ви изпратя — предлага Кара, безупречна домакиня както винаги.
Джонъси тръгва след нея.
Когато се връща, Кара прилича на диво животно, ноздрите й потрепват, а очите й блестят като два сини камъка.
— Джонъси току-що ми каза за Лорета — съобщава Кара.
— Изненадана ли си?
— Не; само съм вбесена, че не е имал благоприличието поне да не я води вкъщи. Не се е погрижил да не смесва нещата. Неговата непрекъсната поредица от жени уби мама и аз никога няма да му го простя.
— Не е имало никаква поредица — отговаря уверено Джонъси. — Все същата жена е от времето, когато бяхте малки.
Значи Лорета е нещо като „роднина“.
— Питам се, дали тя е била причината за онзи Великден или за онази нощ в болницата?
Кара като че ли е притеснена.
— Маги, доста си пребледняла!
— Може би и мен ме е хванал грипът за капак. Мислиш ли, че е същата?
— Коя?
— Тази, с която е бил от времето на нашето детство.
— Така мисля — отвръща Джонъси. — Все една и съща е, откакто си спомням.
Кара се разплаква отново.
— Няма никога да му простя.
— О, Кара — възкликвам и се спускам към нея.
— По-добре иди да се обадиш на доктор Мендел — подсмърча сестра ми, — а аз ще позвъня на Стивън.
Но когато се обръщам, за да тръгна към телефона, тя сграбчва ръката ми и възкликва: