— О, Маги, какво ще правим сега?
„Какво ще правим сега?“ съвсем не е лесен въпрос. Той предполага широк диапазон отговори. За момента все пак опитвам да се концентрирам върху прагматичния аспект на въпроса, тъй като се намираме в доста особено положение; с две думи, мама лежи на леглото си, което е сравнително нормално, като се има предвид, че е два часа следобед, но освен това тя е и мъртва. Тъй като професията ми ме е сблъсквала доста често с тази мрачна страна на живота, аз имам поглед върху човешката природа, която понякога е напълно скарана с общоприетите представи за цивилизовано поведение. С други думи, най-лошото тепърва предстои. В същото време обаче е безполезно и непредпазливо да предупредя Кара, че следващата фаза от този кошмар ще бъде дори по-непоносима от първата.
— Трябва да стиснем зъби и да изтърпим всичко — отвръщам.
— Маги — казва Кара с особен израз на лицето си, — забравихме нещо.
— Какво?
— Все някой трябва да каже на татко, не мислиш ли?
Не е изненадващо, че нито една от нас не го е сторила, а още по-малко изненадващо е, че никой не иска да го направи.
Кара успя да открие Стивън в психиатричното отделение на нюйоркската болница. В първия момент шокът отнема способността му да говори, след което първите му думи изразяват загриженост за нас.
— Наистина съм щастлива с него — казва замислено Кара. — Той ми е невероятно предан.
— Защо му беше толкова ядосана в Аруба?
— Обвинявах го, че заради него пак съм бременна, което беше пълна глупост.
— Искаш ли още едно бебе?
— И да, и не — отвръща с незабележима усмивка Кара. — Искам да правя нещо, тъй като децата вече ходят на училище. Струва ми се, че мисълта да тръгна на работа ме плаши. Пък и защо трябва да сменям професията си, щом се справям така добре с досегашната?
— А какво ще кажеш за обратното? Досега да си се справяла добре навън и след това да решиш да станеш майка?
Кара ме поглежда заинтригувана.
— Това наистина ли те интересува?
— Може би — казвам и свеждам поглед.
— Ами жените, които постъпват по този начин, обикновено решават да станат майки след навършването на тридесетата си година, което означава, че те наистина го желаят. Направили са своя избор.
Д-р Мендел беше не по-малко шокиран от нас при вестта за случилото се и ме увери, че ще дойде до половин час.
— Той всъщност се разплака по телефона. Никога не съм предполагала, че може да се разстрои толкова.
— Все пак те се познават от много отдавна — казва Кара.
— Знам, но докторът винаги се е държал студено.
— Какво ти каза?
— Там е работата, че той почти не можеше да говори, само измънка нещо от рода на това, че ще каже на Лорета да отмени всичките му прегледи за следобед.
Очите на Кара се присвиха.
— Лорета? Каква Лорета?
— Сестрата.
До този момент не ми беше минало и през ум.
Безупречно облечен с вълнено бежово спортно сако, светлокафяви панталони и палто от камилска вълна, д-р Хаймън Мендел влиза в апартамента със скръбен израз на загорялото си сурово лице. Мендел беше израснал с татко в оня квартал, за който никога не се говореше, и след дипломирането си беше живял достатъчно дълго в Лондон, за да придобие типичен английски акцент, слабост към топлата бира и необикновено благоговение към монархията. Хай беше предпочитан от всички домакини гост, вечен ерген, който веднъж беше отсякъл, че възрастта на човека е без значение, докато не се ожени.
Той никога не беше успял да се сближи с нас: ние дори отклонявахме вежливо поканите за уикендите, ако знаехме предварително, че той ще бъде там.
— Не ми харесва как нарича мама „Верушка“ и как се преструва, че чете само страниците за изкуството и свободното време в „Таймс“.
— А пък само как смърди на „Арамис“ и говори за роялистите, като че ли всичките са му приятели — оплаквахме се една на друга ние с Кара.
Все пак между нас и Хаймън Мендел винаги беше съществувало негласно взаимно споразумение за поддържане на учтив и приятелска фасада. Въпреки всичко той беше жизненонеобходим за нашия душевен покой, беше ни безкрайно предан и винаги готов да ни помогне при всякакъв проблем с мама.
— Кара, Маги — започва той като същински принц Филип, — смазан съм.
Въпреки престорения му маниер на говорене това, изглежда е наистина така, защото той не спира да плаче.
— Благодаря — казвам аз.