— Много хубаво, че дойде — добавя Кара.
И въпреки че изглежда искрен, този прекален показ на чувства ми се струва доста странен и дори неуместен.
— Къде е тя?
— Там — отговаря Кара и му прави път.
Той ми подава палтото си и влиза в спалнята.
Кара явно също е смаяна от особеното му поведение, защото вдига рамене и клати глава. Внезапно се чува стон, последван от пронизителен вик и задушени ридания.
— Може би трябва да отидем при него — предлагам аз.
— Не мога, Маги — отвръща Кара. — Отиди ти.
— Добре ли си, Хай? — питам аз и задавам до него.
— Това е ужасно. Едва вчера се видяхме…
Кимвам и гледам как внимателно отмята покривката от мама и допира лъскавата си слушалка до гърдите й и два треперещи пръста до сънната й артерия.
— Страхувам се, че действително е мъртва — казва той и отново заридава.
Блестяща диагноза, няма що!
— Ако това е прекалено мъчително за вас, бихме могли…
Прекъсва ме с махване на ръката си и подсмърчайки, отговаря:
— Не, не, всичко е наред… Просто… е посиняла…
— Защо не попълните това в другата стая — предлагам аз.
Очевидно попълването на смъртния акт е свръх силите му. Хай изпуска химикалката, скрива лице в ръцете си и започва да плаче.
— Много съжалявам. Може би наистина е по-добре да отидем оттатък.
Излиза от спалнята, залитайки, без да погледне дали го следвам. Във всекидневната се насочва право към колекцията от бутилки върху бюфета до прозореца. Кара го наблюдава внимателно, докато той си налива щедро от гарафата с шери в голяма чаша.
— Полицаят написа „сърдечна недостатъчност“ — казва нерешително сестра ми.
— Много почтено от негова страна — изграква Хай. — Без това Вера си имаше достатъчно проблеми.
Откога смъртта е проблем и за тези, които вече не са живи?
— Искате ли да се обадя в „Риджънси“? — пита той. Забелязвам, че изглежда значително по-добре след изпиването на шерито.
„Риджънси“ е Харвард сред траурните зали и за по-голямо удобство е разположена в квартала. Там е „Гристед“, която прави доставките в магазините за хранителни стоки, „Първокласните меса“ на Ървин за неизменните печени ребра, които се сервират всеки четвъртък, и фурната на Антоан, специализирана в производството на шоколадов мус и тестени закуски с ниско съдържание на холестерин. Там е и ателието за химическо чистене „Делукс“, където за почистването на едно палто взимат почти толкова пари, колкото са дадени за купуването му. Там е също и пералнята „Сайгон“, собственост на двама братя виетнамци, които все още носят бойните якета на военноморската флота на Съединените щати и които слагат татковите ризи на онези хубави бели пластмасови закачалки, подредени в гардероба ми. „Пърмънънтли потид“ отговарят за ежеседмичната доставка на цветята, които изпълват апартамента на семейство Зомерс и които са безупречно аранжирани от симпатичния грък и от не по-малко привлекателния му син. Но колкото и жизненоважни да са тези търговци за жителите на нашия богаташки район, те все пак отстъпват първенството си на „Риджънси“. Всички от квартала знаят, че последната покупка, окончателната доставка ще бъде тази на тялото им директно към въпросната траурна зала.
— Ако им се обадите, Хай — казвам аз, — ще ни помогнете много.
— Освен това — допълва Кара, като ме дърпа за ръката, — ние трябва да отидем в банята.
Мендъл ни поглежда особено, докато вдига слушалката на телефона.
Ето ни отново тийнейджъри, шепнещи крадешком в банята, докато течащата вода заглушава думите ни.
— Как мислиш, защо е толкова покрусен? — пита Кара, разполагайки се върху капака на тоалетната чиния. — Да не би да знае за Лорета?
— Не знам — отвръщам и се подпирам на умивалника. — Учудвам се единствено на издръжливостта ни.
Кара отмята кичур коса от челото си, а огромните й сини очи отново се напълват със сълзи.
— Знаех си, че това ще се случи рано или късно. Предусещах го някак си и го очаквах.
— Как можеш да го кажеш?
— Но това е самата истина — отговаря, без да се смути, тя. — Ти беше далеч оттук и не си разбрала колко се беше побъркала Вера през последните години.
— Сърдиш ли ми се?
— Не — отвръща уморено тя. — Вече не, но по едно време ти бях доста сърдита. Ти избяга от нея, отдели се. Тя ми се обаждаше всяка сутрин в седем часа, за да се оплаче и да поплаче заради татко. Не знам как се е чувствал Стивън, защото тя се държеше ужасно към него почти през цялото време. Не ми беше лесно да се справям с нея, а трябваше да се грижа и за децата, за къщата и за Стивън. Идваше ми множко.