— Защо не ми се обади?
Кара се изсмива.
— Как да те открия? Често не знаех къде точно се намираш.
— Винаги можеше да ме намериш чрез нашето представителство.
— И какво според теб трябваше да им кажа, може би да ги помоля да те издирят на поредната ислямска конференция някъде в Южен Йемен? Хайде, Маги, нямаше начин да вляза във връзка с теб, защото ти самата беше уредила така нещата?!
— Значи все пак ми се сърдиш, защо не си признаеш.
Тя вдига ръце.
— Окей, сърдя ти се. И какво сега, това променя ли нещо?
Кара поклаща глава.
— Най-ужасното от всичко е, че се сърдя повече на себе си, задето съм такава глупачка.
— Защо да си глупачка?
— Защото през всичките тези години играех ролята на добрата за сметка на собствения си живот.
Думите й ме попарват като вряла вода.
— И какво излиза от всичко това — че аз съм лошата?
Но тя явно няма намерение да се въздържа повече.
— Не, Маги, излиза, че си умната, защото ти просто правеше това, което ти харесва, без да се замислиш, че аз може би съм притисната от всички семейни проблеми.
— Щеше да бъде много по-добре, ако ги споделяше с мен поне от време на време. Всеки път когато се обаждах и питах за мама и за децата ти, ти неизменно ми отговаряше, че всичко е наред. Сякаш умишлено ме изолираше.
— Никога не сме били близки — казва неуверено тя, — може би затова. Или може би се страхувах, че понеже си толкова силна, ще вземеш нещата в свои ръце и тогава няма да имам…
Кара млъква.
— Нищо? — довършвам тихо аз. — Това ли имаше предвид?
За миг двете неволно се усмихваме.
— Мама и татко те обичаха, знаеш ли? — казва тя сякаш за оправдание.
— О, нима?
Дали пък наистина не са ме обичали през всичките тези години, през които растяхме?
— Винаги и за всичко виновната беше Маги — дори да видят теб с изцапани ръце, все успяваха да обвинят мен; твърдяха, че ставаш все по-лоша под мое влияние.
Ледено спокойствие обзема Кара.
— Защо в крайна сметка винаги ми домъчнява за теб? — пита тихо тя. — Защо те съжалявам, след като така добре уреждаш живота си?
— И за това ли ми се сърдиш?
Моментът е напрегнат както винаги когато се докоснем до тази тема. И той продължава доста дълго, а през това време и двете се опасяваме, че може би сме отишли твърде надалеч и сме загубили способността си да продължим — да продължим да усещаме дори тази враждебност помежду си. Поглежда ме се в очите и всяка от нас търси начин да започне отначало. Кара отива до мивката и наплисква с вода лицето си. Хвърля поглед в огледалото, след което очите й се спират на мен.
— Мисля, че не е справедливо да те обвинявам. — Замълчава и добавя:
— Мисля, че не бива да допусна завистта ми да обърка нещата.
— Какво — как можеш да ми завиждаш? Ти имаше същите възможности, но направи друг избор.
— Предполагам — изрича бавно тя, — че започнах да разбирам как съм провалила своите възможности едва когато ти започна да жънеш успехи. Предполагам, че не съм оценила онова, което притежавам.
Опитвам се да я избавя от заблудата й, да изясня нещата. Яснотата обаче никога не е била в основата на нашите взаимоотношения. Така че защо сега трябва да е по-различно?
— Кара, можеш да започнеш да се занимаваш с друго винаги когато пожелаеш, и в същото време ще имаш семейството си. А през всичките тези години аз страдах от нещо, което не си изпитвала.
— От какво?
— От самота.
Кара слага ръце на раменете ми.
— Човек може да се чувства много самотен дори и когато е заобиколен от цяла тълпа.
— Имам нужда от сестра си — казвам аз и я прегръщам.
Раменете й потръпват и тежко въздиша, сетне отвръща:
— Аз също.
На вратата се почуква.
— Кой е? — провиква се Кара.
— Стивън.
Тя отваря вратата и се хвърля в обятията на мъжа си.
— Толкова се радвам, че си тук.
После вдига глава от рамото му и очите ни се срещат. Разменяме си особен поглед, знак, че всяка е разбрала радостите и тревогите на другата.
Стивън изглежда объркан при вида на облените ни в сълзи лица и разчорлените ни коси. Положително не разбира какво става, но винаги му е липсвало въображение.