Той си поема дъх, отмята кичур побеляла коса от стоманеносините си очи и продължава:
— Гробарите се осигуряват от гробището; а сега, ако ме последвате, ще ви покажа някои от нашите ковчези.
Изправям се, като се хващам за стола, за да запазя равновесие.
Г-н Ланс навива златния си джобен часовник, като го държи до ухото си.
— Тръгваме ли?
— Предполагам ще чакаш тук?
— Ако нямаш нищо против, Маги — отговаря кротко Кара, — не се чувствам много добре.
— Дължа ти го, нали? — казвам аз, потупвайки я по главата.
Отново започва да ми се повдига, когато влизаме в слабо осветената стая с мирис на кедър и бор, запълнена с всякакви ковчези. Внезапно си давам сметка, че досега не съм се сблъсквала с нищо подобно. Мама е мъртва и аз съм тук, за да й избера подходящ ковчег.
— Господин Ланс — започвам колебливо.
— Разбирам — казва благо той и хваща ръката ми.
Тръгваме бавно назад към кабинета му, приятно ми е да усещам допира на силната му ръка.
— Аз ли да говоря? — питам аз и сядам до Кара.
— Да — отвръща тя, като едва помръдва устните си.
Поемам дълбоко дъх и казвам:
— Моля ви, господин Ланс, бихте ли се заели с уреждането на всичко…
— Всичко е уредено предварително — отвръща той с леко объркан вид. — Остава само да се избере ковчегът. Разбирате ли, оня път не остана време. Беше един вторник, ако се не лъжа. Покойната каза, че имала среща…
Очите на Кара се разширяват от ужас — започва разбира нещо, което трудно би могла да понесе.
— Недей — казвам аз, докосвайки нежно ръката й.
Г-н Ланс кимва.
— Ще ви изпратя фактурата.
Кара се държи здраво за мен; бавно се връщаме към апартамента и оставяме плитки следи по снега, който вече покрива улиците. Леденият вятър, брулещ лицето ми, ме кара да се чувствам по-силна и аз имам нужда от това, тъй като ми предстои да се справя със следващата фаза на този кошмар.
— Тя сама си е уредила всичко — казва тихо Кара. — Защо?
— Защото явно го е планирала, пък и нали познаваш мама — всичко е наред само ако го е свършила лично.
Джонъси ни посреща на вратата и ни обяснява как ще протече траурната церемония.
— Изпратих бялата й рокля с кристалните копчета.
Кара пребледнява, когато Джонъси продължава:
— Поискаха нейна снимка — да видят как е изглеждала, преди да…
— Стига, Джонъси.
Стивън идва до вратата, хваща жена си за ръка и я повежда към всекидневната.
— Обади ли се на татко? — питам аз, вървейки след тях.
— Да, идва насам.
— И той какво каза? — пита Кара.
— Беше шокиран, не можеше да повярва.
Кара събира сили.
— Това ли е всичко? Не каза ли нещо друго?
— Какво например, Кара? — пита внимателно Стивън.
Сестра ми мълчи.
— Какво да каже, Кара? Няма нищо за казване — заключавам аз.
Трябва да направим списък на хората, на които да се обадим, да изпратим съобщение във вестника и да напишем некролога. Хиляди неща трябва да се свършат преди погребението, до което остават по-малко от двайсет и четири часа. Кара и Стивън седят на дивана, подложили жълти възглавнички на краката си и пишат.
Аз седя по турски на пода разлиствам бележниците с адреси на мама. Прави ми впечатление, че в тефтера с графиците на срещите й всеки вторник и четвъртък на часовете между пет и седем следобед е писано едно „Х“. Но преди да успея да споделя това с другите, се сещам за писмото й. Бръквам в джоба си и го изваждам.
— Почти забравих — казвам аз. — Оставила е това.
И точно когато се готвя да отворя плика и да прочета последното послание на Вера, адресирано до „Тези, които това би могло да интересува“ и, както предполагам, предназначено за семейството, татко нахлува в апартамента.
Лицето му е зачервено и той е видимо възбуден.
— Какво, по дяволите, става?
— Тя е мъртва — отвръща сухо Мендел. — Стивън не ти ли каза?
Татко сяда. Изглежда по-добре от когато и да било през последните години — елегантен, строен, с младежки вид.
— Трудно ми е да повярвам — казва той, оглеждайки стаята. — Сутринта я оставих…
— Чухме — произнася хладно Кара.
Татко очевидно е изненадан от държанието на Кара. Изглежда, е загубил единствения си съюзник. Някой му го е отнел.
— Исках…
— Знаем какво си искал — прекъсвам го аз.