В този момент баща ми се оживява, възвръщайки опасното си самообладание. Намерил си е мишена.
— Ти винаги си била най-големият източник на неприятности. Виждаш ли какво става, когато решиш да се върнеш и майка ти прекара един следобед с теб?
Реакцията на Стивън е светкавична.
— Алън, всички сме много разстроени, но няма смисъл да си го изкарваш на Маги. Само ще се почувстваш още по-зле след това, повярвай ми.
— Спести ми анализите си, предназначени за наивните пациенти.
— Стивън е прав — намесва се Мендел. — Всички сме съкрушени.
— Едва ли се отнася за всички — казва Кара.
Раменете на татко като че се смъкват под тежестта на явното й презрение.
— Кара — започва той, — моля те.
— Този път няма да стане, татко — казвам аз, с ръка върху нейната, — защото всички знаем кой докара мама дотук.
Той се привежда, а ръката му разсича въздуха, докато говори:
— Ти никога не си била нищо за мен и онова, което казваш, не ме засяга, майка ти беше на същото мнение. Това беше единственото, по което бяхме единодушни — че ти не означаваш нищо за нас.
Това беше краят на всичко, най-ужасната ситуация, в която бях попадала. Почувствах как в мен се отприщва колосална енергия — навярно съм я потискала в себе си цели трийсет и четири години. Припомних си безкрайния брак с Ерик, терористите, които отново и отново убиват с гранати Джо и се опитват да похитят Ави, за да го загубя завинаги. Припомних си и празния живот на мама, осмислен единствено от смъртта. И всичко това сега изригваше неконтролируемо, без да съумея да го държа във властта си.
Спускам се към татко и го зашлевявам с такава сила, че от устата му потича кръв.
— Копеле такова! — крещя аз. — Ти я уби! Ти й причини всичко това!
В този миг съжалявам, че съм изгубила самоконтрол.
Стивън се озовава до мен и хваща двете ми ръце. Невероятно силен е за ръста си и ме държи така, че ми е невъзможно да посегна отново.
— Маги — казва успокоително той, — това е под достойнството ти.
Татко избърсва с кутре струйката кръв в ъгълчето на устата си.
— Съжалявам, че направи това, Маги — казва меко той, — защото ти ще се чувстваш по-зле от него, отколкото аз.
Изважда носна кърпа и попива с нея капките кръв, които все още се процеждат от устната му.
Благодаря за „опрощението“.
— Извинявай — казвам с плач аз.
Но в стаята е и моят отмъстителен съюзник.
— Тя е права — казва спокойно Кара. — Ти я уби — ти и твоята Лорета.
Татко почти не реагира — леко, почти незабележимо потрепване на челюстта, няколко покашляния и веднага след това — отрицанието.
— Не знам за какво говориш.
— Има ли смисъл — казвам на Кара, — остави това.
Стивън отпуска ръцете ми, повежда ме към дивана и ме принуждава да седна.
— Прочети писмото, Маги — казва тихо той.
Отмятам кичур коса от очите си и кимвам.
— Да изляза ли? — пита с треперещ глас Хай.
— Не, Хай, остани — отговаря плачливо Кара.
Татко й хвърля унищожителен поглед, от който става ясно, че за първи път в живота ни чувствата му към двете са еднакви.
— Сигурен съм, че това, което е искала да ни каже, ще бъде от голям интерес за нашия доктор.
Поемам си дълбоко дъх, а стомахът ми се свива отново и отново.
— Да започвам ли?
Хай понечва да каже нещо, но се отказва.
— Хайде, Маги — казва Стивън, — прочети го.
— „Скъпи Кара и Маргарет,
В действителност вие сте единствените, които засяга това писмо, и единствените, които могат да разберат колко трудно ми е да го напиша. Всъщност само Маргарет ще разбере колко ми е трудно; навярно Кара ще бъде обхваната от истерия и няма да може да мисли трезво. Животът ми — не, не мога да продължавам така и затова избрах този начин. Но да започна отначало, тъй като задраскванията в едно писмо са признак за лош вкус. Не съм избирала начина си на живот; но чувствам, че повече не издържам — трябва да сложа край на всичко. Мога да ви изброя милиони причини, но всички те няма да бъдат разбрани правилно. Всичко започна с кухненските ножове и с аптеката; ножовете бяха тъпи, а аптекарят не искаше да приеме чека ми… Когато бях момиче, имаше един човек, който обикаляше наоколо, размахваше звънеца си и чакаше, докато прозорците по околните фасади се отворят, и тогава тръгваше от апартамент на апартамент да точи кухненските ножове и ножиците. Вчера плаках заради тези тъпи кухненски ножове и оплаквах оня човечец и неговите потомци, които сега без съмнение боравят с компютри в някоя долнопробна корпорация. И така, отидох в аптеката, за да изпълня няколко рецепти, и младият продавач — с мръсни нокти, пъпчива кожа и угоднически маниери — отказа да вземе чека ми, защото съм имала шофьорска книжка. За Бога, за какво ми е шофьорска книжка, след като през целия си живот нито веднъж не съм карала кола? И какво общо има тя с банковата ми сметка? Може би ще кажете, че това не са основателни причини за самоубийство, но грешите. Има и още нещо — празната тубичка от депилатоар, която намерих в кофата за боклук в банята си, и липсващото копче от синкавото ми манто, което си бях купила преди тринайсет години в Париж. Всичко това е свързано с Лорета Буоновиста.