Тази сутрин баща ви ми съобщи, че ме напуска. После ме информира, че не само ме изоставя, но че е влюбен в друга жена. Признанието му в изневяра и намерението да ме изостави след трийсет и осем години брачен живот ме шокира много по-малко, отколкото лошият му вкус, че е намерил за необходимо да го сподели с мен в седем и трийсет сутринта. Погледнах го — един мъж, когото бях обичала повече от самия живот в продължение на толкова много години, мъж, който ми беше дал толкова много удоволствие и причинил толкова много мъка, мъж, който беше бащата на двете ми дъщери — и се питах в кого се е превърнал. Разглеждах оредяващата му коса, сресана на една страна, за да прикрива плешивината му, медальоните, които носеше на врата си — струва ми се, че бяха кръстче, звезда на Давид и ръка на Фатима, — и се чудех кога ли е започнал да изглежда по този начин, да носи поло, дънки и вълнени якета с кръпки на лактите в офиса си. Но най-болезнено за мен беше обяснението му, че иска развод, за да може да «търси удоволствия и да задоволи стремежа си към свобода». Едва не припаднах. Разбира се, не ми беше необходимо да намирам празната тубичка от депилатоара, за да науча за дългогодишната му връзка с медицинската сестра на Хаймън Мендел (доскоро тя имаше доста дебели мустаци, приблизително около времето, когато намерих тубичката в кошчето за боклук). И, разбира се, не ми беше необходимо да виждам копчето в пепелника-раковина на бюрото й в кабинета на Хай, за да разбера, че именно тя е доизносила синкавото ми манто и случайно, сигурна съм, е скъсала едно от копчетата. От години баща ви я водеше в този дом винаги когато аз не бях в него, водеше я в моя дом и дори в леглото ми. Което пък ме връща отново към тъпите ножове и неприятния ми чек и към факта, че времената наистина са се променили.
Моите вторници и четвъртъци с Хаймън Мендел бяха чудесни и, о, как се стараех да «се примиря с това» и да правя това, което като че ли всички правят. Но аз просто не бях създадена да обичам двама мъже едновременно и обичах баща ви повече от самия живот. Хаймън наистина беше много мил, успя да ме накара да се почувствам отново млада и хубава, но страстите убиват и баща ви вече беше успял да ме убие. Така че нека първо да приключа с реалността, а после и с това — писмо и с живота си.
Завещавам кожените си палта на Джонъси, защото Кара вече има доста такива, Маргарет само ще ги изпогуби, а Джонъси никога вече няма да има възможност да притежава подобни неща. Само че не ги носи в метрото, Джонъси, и не се показвай с тях в църквата — знаеш колко е опасно. Оставям апартамента, който е на мое име, на Кара, защото вече е време досадните й деца да понаучат нещо от културата, която им предлага Ню Йорк. На теб, Маргарет, оставям всичките си закачалки с монограми, сатенените торбички за бельо и двеста хиляди долара, които са в банкова сметка на твое и мое име. Спестовната книжка е в горното чекмедже на скрина от осемнайсети век; него също можеш да вземеш, в случай че случайно решиш да подредиш вещите си. Сигурна съм, че за тази сума ще си купиш приличен апартамент в Израел, и доколкото разбирам, имаш намерение да живееш там (все така обаче не мога да разбера слабостта ти към униформите). На любимия си Хаймън оставям благодарността и любовта си за всички вторници и четвъртъци. Колкото до теб, Алън, връщам ти свободата — нещо, което никога не си искал в действителност, иначе щеше да се ожениш за Лорета. А, Кара, още нещо: никога няма да отслабнеш достатъчно, за да си въобразяваш, че ще намериш по-интересен мъж от Стивън, така че не храни напразни надежди. Той е добър и спокоен и те обожава. Не е лесно човек да се оправя в живота с един куп деца.
Джонъси, използвах всички хапчета на Кийт; никога нямаше да го направя, ако положението не бе толкова безнадеждно, както вече ви обясних. Ако бяха приели чека ми в аптеката, щях да изпълня собствените си рецепти или пък кухненските ножове бяха остри, щях да имам по-голям избор. Бях отчаяна. Простете ми — и моля ви, в никакъв случай не ме погребвайте с онази ужасна бяла брокатена рокля с кристални кончета.