Това е последното ми приключение.“
На това място гласът ми пресеква и за момент аз скривам лице в ръцете си. Кара се притиска в мъжа си и прехапва устни, като се опитва да не се разплаче. Хаймън Мендел шумно издухва носа си и безмълвно напуска стаята. Татко издава напред брадичката си и с треперещи устни отбелязва:
— Е, всички получихме точно това, което искахме, или поне това, което мислехме, че искаме, в това число и Вера. Тя наистина си е отишла.
Изправя се бавно и уморено тръгва към спалнята, като затваря тихо вратата след себе си, давайки ни да разберем недвусмислено, че не иска да споделя скръбта си с нас. В този момент забелязвам леката усмивка на сестра си. Тя отмества ръката на Стивън от рамото си и се приближава към мен.
— Поне накрая в последните си мигове тя беше откровена с нас.
Объркаността ми трае само миг и след което и аз се усмихвам. Връзката, която се създава помежду ни, действа приятно и успокоително, нещо като съучастничество.
— Да. Поне накрая — съгласявам се аз.
Стивън предлага да се върне сам в Шорт Хилс, за да прекара нощта с децата.
— Ще ги доведа утре на погребението — казва той, като се притиска в Кара и я целува отново и отново за довиждане. — Вие с Маги имате нужда да бъдете заедно.
С Кара се хващаме за ръце. Споглеждаме се и вече сме взели решението си. Ще прекараме нощта тук, в десетстайния апартамент на Пето Авеню, който вече принадлежи на Кара — домът, в който сме прекарали детството си.
Навсякъде цари тишина. Лежа на едно от ъгловите легла в бившата стая на Кара. Тишината от време на време се нарушава от риданията на татко, които се чуват през стената.
— Може би все пак е способен на някакви чувства — казва тихо сестра ми.
Отказвам да се съглася с нея. Вместо това съобщавам:
— Ави пристига утре.
— Искаш ли да дойда с тебе на летището?
— Не, по-добре да отида сама.
Навивам будилника за шест часа и заспивам, стиснала здраво ръката на Кара.
— Обичам те — прошепва тя.
— И аз те обичам.
Един мъж минава през автоматичните плъзгащи се врати откъм митницата. Косата с пясъчен цвят пада на челото му, докато търси познато лице сред тълпата. Облечен в широки сиви панталони, синя риза и морскосин блейзер, със сиво вълнено палто с десен на рибена кост, което подчертава широките му рамене, той носи кафяво кожено дипломатическо куфарче. Нужен ми е само миг, за да бъда абсолютно сигурна, и аз се втурвам през човешката маса, очакваща пристигането на пътниците от „Ел Ал“ полет 3393 от Тел Авив.
Ави е тук!
Той целува обляното ми в сълзи лице, притиска ме силно към себе си и повтаря непрекъснато:
— Обичам те. Никога повече няма да се разделяме, никога. Толкова ми липсваше.
Слага ръце на раменете ми и ме разглежда напрегнато.
— Маги, защо плачеш така? Явно нещо се е случило. Какво?
— Просто съм много щастлива, че си тук — излъгвам аз.
— В това ли се изразява щастието ти? — пита той, бършейки сълзите ми.
Отново ме притиска към себе си и ме държи здраво, докато си проправяме път към багажното отделение.
— Мама умря вчера — съобщавам внезапно.
Ави спира потресен, очевидно неспособен да разбере думите ми.
— Самоуби се.
— Маги, толкова съжалявам — казва той и поглажда косите ми. — Какво се случи?
— Цялата история е прекалено дълга.
Лицето му е сгърчено от болка.
— Аз съм тук с теб; няма да те изоставя.
— Ави, обичам те. Ако някога нещо се случи с теб, ако те загубя, не ще го преживея.
— Няма да ме загубиш — казва той, като все така ме държи здраво. — Аз съм твой. Опитай се да ми разкажеш какво се случи, Маги.
Докато вървим към багажното отделение хванати за ръка, разказвам на Ави цялата история, като започвам с предишните опити за самоубийство на мама, продължавам с Лорета и завършвам, като съобщавам, че погребението е днес следобед.
Шофьорът на Ави, изпратен от израелското консулство в Ню Йорк, натрупва куфарите на количка за багаж и ни повежда към чакащата лимузина. Няма картонени куфари, схватка за свободно такси, нито каквато и да била от картините, които си представях вчера в репортерската стая. Ави е тук и е поел в свои ръце всичко.