— Ще дойда на погребението — заявява твърдо той, като ми помага да вляза в колата.
— Знаех си, че ще искаш — отвръщам и отново се сгушвам в обятията му.
— Десета улица и площад „Юнивърсити“ — инструктира шофьора той и отново се обръща към мен. — Никога повече няма да си сама, Маги. Ще бъдем заедно.
— Това е всичко, което искам — казвам тихо аз, долепила устни до неговите.
За миг Ави ме притиска до себе си, след което отново започва да ме целува.
— Ще получа окончателно развод след три месеца, така че помисли за възможността да се оженим през март.
Очите ми се насълзяват.
— Мама никога няма да се запознае с теб — казвам тъжно аз.
— Не — отвръща Ави и нежно докосва лицето ми. — И никога няма да види нашето бебе.
В гърлото ми е заседнала буца, трудно ми е да говоря.
— Това все още ли е наша тайна? — пита той, а очите му проблясват и на устните му се появява лека усмивка.
И така, бъдещият ми живот беше намерил най-естествения си отговор.
— Нашата — успявам тихо да изрека аз.
В този момент в главата ми отново прозвучават думите:
„Каквото и да е нашето семейство, то ще оцелее.“
Глава девета
Погребалната церемония беше кратка, без сцени и напрежение. Само на няколко пъти за кратко възникна опасност от неприятни ситуации. Татко пристигна в „Риджънси“ с вид на оскърбен принц, въпреки че не беше сигурен какво точно се е случило между мама и Хаймън Мендел. Когато застана до нас с Кара пред отворения ковчег, той героично изигра ролята си на опечален съпруг.
— Заминавам да се посъвзема в Ямайка — обяви драматично той.
Кара ме шокира с незабавния си непочтителен отговор:
— На курорт с креватен спорт.
Той сбърчи вежди и ме изгледа с отвращение, сякаш аз бях виновна, че сестра ми най-после е престанала да се преструва.
— Видя ли го как ме погледна? — прошепнах й, след като той изчезна в параклиса.
— Хм, може да го е било страх от дясното ти кроше — отвърна тя.
Джонъси се държа изненадващо добре до мига, в които събра смелост да надникне в ковчега. Приближи се със ситни крачки към лъскавия махагонов сандък с бляскави медни дръжки, приведе се и почти долепи лице до това на мама.
— Боже мой — провикна се тя, — направили са мисис Зомерс да изглежда точно като Кармен Миранда.
В помещението се възцари неловко мълчание. Няколко души дискретно се приближиха, за да се убедят в думите й.
Господин Ланси седеше до органа. Приближих се до него и прошепнах:
— Моля ви, затворете веднага ковчега.
— Колко жалко — възпротиви се той. — Покойната изглежда като жива, не мислите ли? Като че ли всеки момент ще се събуди.
Настръхнах.
— Моля ви, затворете капака. Тя иска да е сама.
Ави не се беше отделял от мен от момента, в който излезе от самолета и беше посрещнат от шокиращата новина.
— Добре дошъл в Ню Йорк, скъпи, и не си прави никакви планове за този следобед, защото трябва да погребваме мама.
Макар и да не се беше случило точно по този начин крайният резултат беше същият. Без съмнение това беше странен начин за запознанство със семейство Зомерс или по-точно с онова, което беше останало от нас, тъй като мама беше мъртва, Кара — като замаяна, а татко толкова твърдо беше решил да хване самолета си, че не остана да поговори с него.
Въпреки че реакциите на Ави бяха добре премерени и той се държеше със завидно самообладание, очите му говореха вместо него. Те виждаха всичко, изразът им се сменяше от тъга към изненада, от игривост към гняв, и неизменно бяха прави в оценките си спрямо всички, които се приближаваха, за да поднесат съболезнованията си. Едва когато при мен дойде Ерик Орнщайн, притаих дъх от страх, че най-накрая Ави ще изгуби търпение.
С изключение на това, че беше поувеличил килограмите си, Ерик не се беше променил от последния път когато го видях преди седем години в кабинета на неговия адвокат. Преди да стисна влажната му ръка, инстинктивно се приближих към Ави.
— Маги — каза Ерик с леко смутена усмивка, — от години все се канех да намина у вас и ето при какви обстоятелства трябваше да се видим.
— Благодаря ти, че дойде, Ерик.
Настъпи неловко мълчание, по време на което Ерик гледаше към Ави с очакване, надявайки се да ги запозная.