— Маги — казва Джила, — много съжалявам за майка ти. Научихме за смъртта й.
Настава мълчание, като че ли аз трябва да се нагърбя с непосилната задача да ги утешавам, да ги уверя, че това е само поредният удар, раните от който след време също ще зараснат.
— Вече си у дома си, Маги. Всичко ще се оправи. Смелост. Ние сме с теб.
— Hazak veheimate — казва простичко Гидон.
Бъди силна, бъде смела. Цялата философия на израелските отбранителни сили в две думи. Като че това може да смекчи болката.
Намирам се в кабинета си в студиото на Ей Би Ен в Тел Авив, отпивам от чаша мляко и прелиствам купчината вестници и списания, които всяка седмица пристигат от Щатите и които никога нямам време да прочета. С мен е Крис Ринглър, подготвя се за интервюто с Ахмед Хасан, един от главните палестински лидери от град Йенин на Западния бряг и официалната пряка връзка с Абу Ибрахим.
Ей Би Ен изпълняваше точно това, което беше наредил Грейсън — с напредването на времето камерата се вдигаше все по-нагоре и снимахме само горната част на тялото ми, така че американският зрител да не разбере състоянието ми. Сега, през шестия месец на бременността, се виждат само главата и раменете ми.
Вълните на отчаянието ме заливат най-често вечер, тъй като през деня съм достатъчно заета и нямам време за самосъжаление. И без това вече има достатъчно много хора, които ми съчувстват. Куинси се обажда неизменно два пъти седмично да пита как съм и да ме поразсее с някои забавни случки, станали с общите ни познати в Ню Йорк. И винаги се стига до момента, в който тя започва да се колебае, преди да попита дали няма някакви новини. Кара също се обажда, но обикновено се разплаква още в началото на разговора, даже преди да успее да се престори, че се интересува от други неща, така че в крайна сметка се налага аз да я успокоявам.
Все още няма новини за Ави. Все още не са освободени шестимата израелски войници, пленени в буферната зона на UNIFIL преди вече почти една година. Все пак парламентьорите, участващи в преговорите за размяна на пленници са убедени, че сънародниците им скоро ще са на свобода. Гидон току-що ми каза, че снощи разрешили на представители на Червения кръст да ги посетят в затвора в Дамаск и според тях шестимата били в сравнително добро здравословно състояние.
Откакто бяха пленени шестимата войници, Ахмед Хасан отказваше категорично да разговаря с представители на западната преса. Няма никакво съмнение, че Ибрахим го е уведомил за всичко. Работата е там обаче, че той винаги споделя с голяма неохота онова, което знае. Фактът, че се беше съгласил да се срещне с екипа на Ей Би Ен, навярно означава, че има да ни разкрие нещо важно — някакво послание от палестинския лидер.
— Добре е да побързаме — казва Ринглър, — иначе ще бъдем още на път, когато се стъмни.
— Ще си имам компания поне за малко през нощта — отвръщам с тъжна усмивка аз.
Крис ме прегръща и разрошва косата ми.
— Ех, Маги, Маги — много ти е тежко, нали?
Вдигам глава и го поглеждам, в очите ми блестят сълзи.
— Толкова тежко, че дори и ти не би повярвал, ако се опитам да ти обясня.
Крис отново ме притиска към себе си. Леко се отдръпвам.
— Никакво съжаление, нали помниш?
Той клати глава, гласът му е задавен.
— Да, помня.
Докато пътуваме по пътя край песъчливите хълмове в долината на река Йордан към град Йенин на Западния бряг, непрекъснато се питам какво ли бих могла да науча от разговора си е Хасан. Проникваме все по-навътре зад невидимата линия, която разделя Израел от териториите, завзети от него през Шестдневната война от 1967 г., а нивото на оптимизма ми ту се качва, ту спада. Ако не успеем да накараме Хасан да ни съобщи нещо конкретно, това ще бъде само поредното провалено интервю. Ако Организацията за освобождение на Палестина няма интерес да каже нещо на Израел чрез западната преса, интервюто ще съдържа познатите речи и лозунги. Обаче каквото и да е намерението на Хасан, ние трябва да действаме много предпазливо и да не проявяваме изключителен интерес към един изчезнал тат алуф.
Учудващо е как този район прилича много повече на арабска страна, отколкото изкуствено напояваните поля, характерни за Израел. Сухи безплодни земи се простират пред нас, докъдето ни видят очите, а встрани от пътя се издигат голи скали. Кранове стърчат неизползвани край самотните вили, пръснати из пустошта, а работниците са наклякали под импровизирани навеси, опитвайки се да се скрият от изгарящото следобедно слънце. Но дори и недовършените вили имат миниатюрни Айфелови кули по покривите си — мощни телевизионни антени, които хващат сигнали от Аман до Дамаск. Най-после наближаваме Йенин. Силното ухание на цветя ни посреща още щом завиваме по пътя към пищната вила на Ахмед Хасан. Сергиите за портокали и грейпфрути вече са прибрани. Търговците се запътват към домовете си. Прекалено горещо е, за да се работи.