Електрическата врата на оградата около къщата има звънец и малък интерком. Натискам бутона и чувам глас със силен акцент:
— Кой, моля?
— Маги Зомерс, „Новини“ на Ей Би Ен.
Отговорът е продължителен жужащ звук и вратата се отваря автоматично. Ние с Крис влизаме и тръгваме по алеята в красива добре поддържана градина, която ни отвежда до мраморна веранда.
Домакинът се усмихва широко, седнал в инвалидната количка, а полите на бялата му роба са вдигнати до бедрата, така че чуканите, т.е. това, което е останало от краката му, да се виждат. Хасан, жертва на бомбата на група евреи терористи, които съвсем не са се интересували от неговите убеждения, с удоволствие играе ролята на мъченик в името на своята кауза и се гордее с раните, получени за вярата му.
— Добре дошли — казва той, като подкарва към нас инвалидната количка, за да ни приветства. — Добре дошли в моя дом.
— Благодаря ви, господин Хасан — отвръщам. — Радвам се да ви видя отново.
— Вие сте в доста напреднала бременност, госпожице Зомерс — произнася Хасан, наблягайки на „госпожице“, или може би просто си въобразявам. — Как се чувствате?
— Да, отлично — отговарям с усмивка.
Отпускам се предпазливо в стол от ковано желязо и наблюдавам как Хасан се премества от инвалидната количка в люлката, окачена на високия дървен гредоред на тази всекидневна на открито. След като той се настанява удобно на седалката, се появява прислужник, който носи глинена табличка с наредени отгоре й чашки с турско кафе. Мълчаливо отпиваме от кафето в продължение на няколко минути, докато Хасан най-после заявява:
— За вас е истинско нещастие, че бащата на това дете не е тук.
В тази част на света няма тайни; всички клюки са известни и на двете страни, с едно изключение — когато става въпрос за държавната сигурност, но дори и по това може да се спори.
Мълчанието ми го обижда.
— Не искате ли да обсъждате с мен това?
Преди да успея да му отговоря, прозвучава сигналът от радиостанцията на Крис, което означава, че има съобщение за нас.
Крис се изправя и казва:
— Търсят ни от представителството в Тел Авив.
— Нима? — възкликва Хасан.
— Мога ли да използвам телефона ви, сър? Трябва да се свържа с тях.
— Заповядайте — отвръща благосклонно той. — В къщата. Валид ще ви заведе.
Изчаква Крис да излезе и продължава:
— Знам, че сте много нещастна.
Не е трудно да се досети, че съм нещастна, объркана или дори смазана от мъка, защото бащата на моето бебе е мъртъв или в най-добрия случай полумъртъв в някаква мръсна терористка бърлога. Нима ме е накарал да измина целия този път дотук само за да ми изрази съчувствието си?
— Да, нещастна съм — отговарям тихо, без да откъсвам очи от лицето му.
Домакинът отново отпива от кафето си, като ме наблюдава внимателно над ръба на чашата си. Сърба шумно, избърсва устните си с хартиена салфетка, която измъква от ръкава си, и кимва.
— За всички народи е голяма трагедия, че невинните деца трябва да страдат, защото за този проблем няма разрешение.
Нима е необходимо да се водят все нови и нови битки, да се унищожават все нови и нови цели, за да бъде напълно осъзнат този факт?
— Тук става въпрос за окупацията — продължава, той, — за правата на палестинския народ.
Нямам нищо против палестинците или другите невинни жертви на тази борба, но някои хора като че ли с магнит привличат гоненията. Евреите например са били преследвани в продължение надве хиляди години.
— Размяната на пленници ще се извърши тази нощ — казва ненадейно той, масажирайки останките от краката си.
— Ами бащата на това бебе?
Изглежда, ми е казал достатъчно, лицето му става непроницаемо.
— Не знам нищо — казва най-после той, загледан някъде в далечината.
Крис се появява на верандата с изписана по лицето си тревога.
— Маги, трябва да поговорим насаме.
— Няма нужда — казва Хасан, — тя знае от мен.
Крис прикрива изненадата си, придърпва един стол и се отпуска на него.