Един от пазачите ми подаде пластмасов пропуск с надпис „Посетител“, напечатан с големи черни букви.
— Право напред — каза той.
Тръгнах по един дълъг коридор и вървях, докато не се озовах върху постлан с жълт линолеум под, целият на петна; с лице към разнебитен асансьор, който изглеждаше, сякаш няма да изкачи и три етажа. По-късно разбрах, че всичко в телевизионния бизнес само изглежда красиво, и то само когато се гледа от външната страна; една фасада, чиято цел е да привлича хората, готови да плащат реклами, или да заблуждава зрителите във вярата им, че телевизията е толкова бляскава, колкото изглежда на екрана.
Асансьорът изскърца, спря и аз слязох. Озовах се в друг дълъг коридор, където нямаше нищо друго освен врати с табелки на тях. По-късно научих, че понеже текучеството на административните кадри е много голямо, на тези табелки никога не се изписват имената, а само длъжностите на служителите. След като извървях километри по коридорите, най-после се озовах пред плъзгаща се стъклена врата с надпис: „Не се допускат посетители без разрешение“. Влязох колебливо в стаята на редакторите. По стените висяха снимки на телевизионните звезди, които водеха предавания в новините, времето или спорта и имаха годишни доходи, с които можеха да изхранват някоя африканска държава в продължение на пет години. Попитах няколко души за Ник Сириг и забелязах мъж на около трийсет и пет години с тъмни кръгове под очите и висяща от устните му цигара забързано да излиза от една от кабинките.
— Ник Сириг — каза той и подаде ръка. — А вие сигурно сте Маги Зомерс. Последвайте ме.
Помещението за новинарите беше огромно, с наредени в дълги редици бюра — истински препятствия за хора, несвикнали с подобна теснотия, защото предоставяха минимални възможности за движение. На всяко бюро имаше телефон и малък телевизионен монитор, който даваше само образ и никога звук. Една от стените беше заета с табло, на което бяха отбелязани вечерните новини и със зелен молив бяха написани часът на излъчване на всяка една от тях и съответното и времетраене.
— Нищо от това не е сигурно — каза Ник. — В последния момент може да се появи новина, която да измести една или няколко от тези, които са предварително подготвени и включени в програмата.
Под таблото имаше дълга маса, която събираше във фокус истерията, обзела огромното помещение. На масата седяха осем души, които непрекъснато поддържаха връзка с репортерските екипи, с градските линейки, с пожарните и полицейските коли. Информацията се предаваше на висок глас по телефона, след което се препредаваше по микрофона на цялата стая, за да узнаят намиращите се там репортери всички мрачни и зловещи истории, станали преди, след и по време на всяко излъчване.
Ник пъргаво се придвижваше сред целия този хаос, като спираше само за да отговаря на въпросите, които му задаваха от време на време. Следвах го по петите и се обърках само веднъж, когато той забрави да ме предупреди за внезапната промяна на посоката. Най-накрая спря пред някакъв офис, отвори вратата и ме покани да вляза с жест.
— Всеки, който има врата на офиса си, е или на директно излъчване, или страда от язва, защото носи отговорността за спазването на сроковете и предотвратяването на грешки при излъчването. Аз попадам във втората категория.
И той се ухили.
Посочи ми един стол и седна зад червеното си метално бюро, отрупано с книжа. Отпусна се на въртящия се червен кожен стол, напълни чаша вода от гарафата, пъхна два аспирина в устата си и ги глътна.
— Значи искаш да работиш в телевизионните новини.
— Да — отвърнах смирено.
Ник взе автобиографията ми, която лежеше най-отгоре на купчина папки и хвърли разсеян поглед към нея.
— Трябва ми редакционен помощник, сто двайсет и пет долара седмично плюс осигуровките и процент от печалбата, които се изплаща на всеки две години, както и една допълнителна седмична заплата в края на първата година.
Нямах представа с какво се занимава редакционният помощник, но бях сигурна, че каквото и да е то, щях да се справя.
— Омъжена ли си?
Кимнах.
— Деца?
Поклатих глава.
— А искаш ли?
— В никакъв случай — отвърнах категорично.
— И не се притеснявай, че не можеш да пишеш на машина — каза той, като търкаше очите си. — Бързо ще свикнеш.
Усмихнах се пред настойчивия му поглед.