— Обърни се.
Завъртях се с цяло тяло.
— Не, само главата — нетърпеливо рече той.
Инстинктивно обърнах глава така, че към него да бъде по-хубавият ми профил — левият.
— Мислила ли си някога да се снимаш в предавания? Ти си хубаво момиче.
По-късно щеше да настъпи време, когато само в изключителни случаи щях да допускам да ме наричат „момиче“. Щях да казвам на мъжете, че вярната дума е „жена“.
— Опитай — казвах често аз. — Жена. Ето, виждаш ли, не е трудно.
Но моментът за това все още не беше дошъл. Главата ми се въртеше от радост, че на „момичето“ Маги Зомерс му беше дадена работа. Бях толкова развълнувана, че забравих дори да попитам с какво се занимава редакционният помощник.
— Късметлийка си, Зомерс — каза Ник.
— Защо? — попитах неуверено.
Ник ровеше в чекмеджето си.
— Защото — отвърна той със забит надолу поглед — аз съм най-добрият и ще те науча на всичко в тази мръсна професия.
Оригна се леко, извади двете бели таблетки, които най-после намери в чекмеджето си, и ги сложи в уста.
— Качи се в канцеларията на шестия етаж и попълни необходимите формуляри. В понеделник добре ли е?
— Чудесно — отвърнах, а главата ми продължаваше да се върти.
С ръка на бравата, аз вече се готвех да се втурна към канцеларията, когато той изведнъж се разсмя.
— Няма ли поне да ме попиташ с какво точно ще се занимаваш, Зомерс?
Цялата се изчервих.
— Исках, но…
— Ще събираш последните новини от масата за съобщения под таблото — обясни той, — ще ги препечатваш на чисто — съжалявам, пиленце — и ще ми ги носиш. Аз ще избирам кои от тях ще се излъчат и ще ги давам на някой от репортерите да отидат на място с екип, за да направят репортаж от събитието. Ясно ли е?
— Ясно — отвърнах с усмивка.
— До девет сутринта в понеделник. — Спря за момент. — И мразя да пия силно кафе.
Изобщо не ме притесняваше фактът, че ще пиша на машина и ще сервирам кафе, защото умът ми беше зает с представата за името ми, изписано на последния кадър. Бях изминала доста дълъг път след представите за надгробния камък. Вече работех в телевизионните новини.
Три дни по-късно в неделя сутринта вече си бях дала сметка, че ако не кажа на Ерик за срещата си с Ник Сириг, излизането ми за работа щеше да се превърне в голям проблем. В началото смятах да го излъжа, но това само щеше да отложи неизбежното. А именно неизбежното ме плашеше.
Сега вече Ерик бе започнал да ме изслушва учтиво, но не толкова от интерес, колкото защото бях възвърнала петдесет и петте си килограма. При всяко положение обаче ми беше забранено да споменавам неща, които евентуално биха могли да го разстроят и да застрашат постигнатите успехи с психотерапевта му.
— Всяко нещо, което предизвиква безпокойство у мен, ще намали способността ми да напредвам във фирмата. Това, че компанията принадлежи на татко, не означава, че не трябва да работя здравата като всички останали.
— Това психотерапевтът ли ти го каза? — попитах аз.
— Точно така. Съсредоточил е усилията си да ми помогне да се науча да контролирам променливите си емоции, които варират само когато не мога да работя спокойно, а това става, когато нещо ме тревожи и ставам неспокоен. Истински порочен кръг.
Животът ми беше същински ад.
Тези обяснения се сипеха от устата му дори когато се мушкаше в леглото с еректирал член, и се подновяваха веднага щом го извадеше от тялото ми.
— Защо, по дяволите слагаш тази диафрагма? Искам дете. Вече сме изостанали от другите двойки на наша възраст, а това страшно ме притеснява. Няма да мога да работя както трябва.
Тази неделна сутрин се бях свила в леглото и наблюдавах как Ерик се разхожда напред-назад из стаята.
— Ако забременееш сега, Маги — напред-назад, — а сега е едва октомври — тежко дишане, — ще можеш да родиш детето през юли, което означава, че то няма да изгуби учебната година като родените през декември.
„Бум, бум“ — рекох аз наум.
Настъпи вечерта. Приготвяхме се да излезем за традиционната неделна китайска вечеря, въпреки че тази вечер аз като никога исках да бъдем само двамата. Неделните вечери с неговите родители даваха възможност на Милдрид да ме критикува, а на Хари — да критикува Ерик. Те също така даваха възможност и на Милдрид и на Хари да питат и двама ни защо още не съм забременяла.
— Така че — казваше Хари всяка неделя, а мазнината от свинското по китайски и палачинките подчертаваше дебелите му устни, — защо не престанете да се мотаете. Искам да стана дядо.